Лизи Одингсел отбеляза разсеяно, че чекмеджето с последната буква от азбуката никога не беше използвано, и се зачуди, че никой не беше помислил да направи маса, на която да липсват двете от последните букви от азбуката, тъй като на английски беше необичайно да има имена, започващи с тях. „Зеведей“, помисли си тя. „Ксеркс“.
— Сестро, става дума за лейди Дъдли — започна Уилям Хайд без предисловие.
Тя веднага забеляза как той използва титлата на приятелката й. Значи щяха да проведат този разговор с изключително официален тон.
— Да, братко? — отвърна тя любезно.
— Това е труден въпрос — каза той. — Но ще говоря направо: мисля, че е време да я отведеш.
— Да я отведа? — повтори тя.
— Да.
— Къде да я отведа?
— При някои други семейни приятели.
— Негова светлост не е уредил нищо — възпротиви се тя.
— Получавала ли си въобще някакви вести от него?
— Не и откакто… — тя млъкна рязко. — Не и откакто я посети в Норфолк.
Той вдигна вежди и зачака.
— През март — добави тя неохотно.
— Когато тя му отказа развод и се разделиха разгневени?
— Да — призна тя.
— И от тогава не си получавала писмо? Нито пък тя?
— Не и доколкото знам… — тя срещна обвинителния му поглед. — Не, не е.
— Изплаща ли се редовната й издръжка?
Лизи издаде леко стреснато ахване.
— Да, разбира се.
— А твоите надници?
— Аз не получавам надници — каза тя с достойнство. — Аз съм компаньонка, не слугиня.
— Да, но той ти плаща издръжка.
— Неговият управител я изпраща.
— В такъв случай не я е изоставил окончателно — каза той замислено.
— Доста често забравя да пише — каза тя упорито. — Доста рядко я посещава. В миналото понякога се е случвало с месеци…
— Никога не е пропускал да изпрати хората си да я придружат от едно имение до друго — отвърна той. — Никога не е пропускал да й уреди да отседне на едно или друго място. А ти казваш, че не е изпратил никого, и нямаш никаква вест от март насам.
Тя кимна.
— Сестро, трябва да я вземеш и да продължите нанякъде — каза той твърдо.
— Защо?
— Защото тя се превръща в пречка и неудобство за тази къща.
Лизи беше напълно объркана.
— Защо? Какво е направила?
— Като оставим настрана прекомерната й набожност, която ме кара да си задавам въпроси по отношение на съвестта й…
— За бога, братко, тя се е вкопчила в Бог като в самия живот. Тя няма гузна съвест, просто се опитва да намери воля за живот!
Той вдигна ръка.
— Елизабет, моля те. Да запазим спокойствие.
— Не зная как да запазя спокойствие, когато ти наричаш тази нещастна жена бреме за теб!
Той се изправи на крака.
— Няма да продължавам този разговор, освен ако не ми обещаеш, че ще запазиш спокойствие.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Знам какво правиш.
— Какво?
— Опитваш се да не се трогваш от нея. Но тя е изключително нещастна, а ти си готов да влошиш положението й.
Той се отправи към вратата, сякаш за да я отвори пред нея. Лизи разпозна признаците на братовата си решителност.
— Добре — каза тя припряно. — Добре, Уилям. Няма нужда да се гневиш. Това е толкова лошо за теб, колкото и за мен. Всъщност по-лошо.
Той се върна на мястото си.
— Като оставим настрана набожността й, както казах, това, което ме тревожи, е положението, в което ни поставя по отношение на съпруга си.
Лизи чакаше.
— Тя трябва да си отиде — каза той простичко. — Докато си мислех, че му правим услуга, като я приемаме тук, защитавайки я от клевети и презрение, докато очаква указанията му, тя беше ценна за нас. Мислех си, че той ще се радва, че тя е намерила сигурен пристан. Мислех, че ще ми бъде признателен. Но сега мисля различно.
Тя вдигна глава да го погледне. Той беше неин по-малък брат и тя беше свикнала да го вижда в две противоположни светлини: първо, като по-млад от нея човек, който знаеше по-малко за света, отколкото тя; и второ, като по-високопоставен от нея: глава на семейството, имотен човек, с една стъпка по-горе от нея по веригата, която водеше към Бог.