— Какво мислиш сега, братко?
— Мисля, че той я е изоставил — каза той простичко. — Мисля, че тя е отхвърлила желанието му и го е разгневила, и че няма да го види повече. И което е по-важно, онзи, при когото тя отседне, няма да го види повече. Ние не му помагаме с един заплетен проблем, ние подпомагаме и насърчаваме бунта й срещу него. А аз не мога да си позволя да правя подобно нещо.
— Тя е негова съпруга — каза Лизи категорично. — И не е сторила нищо лошо. Тя не се бунтува, просто не позволява да бъде захвърлена.
— Не мога да предотвратя това — каза Уилям. — Сега той живее с кралицата на Англия като неин съпруг във всяко отношение, освен по име. Лейди Дъдли е пречка към тяхното щастие. Не желая да бъда глава на домакинство, в което намира убежище пречката към щастието на кралицата на Англия.
Тя не можеше да обори логиката му, а той й беше забранил да се позовава на сърцето му.
— Но какво трябва да направи тя?
— Трябва да отиде в друга къща.
— А после какво?
— В друга, и втора, и трета, докато успее да постигне съгласие със сър Робърт и да сключи някакво споразумение, за да намери постоянен дом.
— Искаш да кажеш, докато бъде принудена да се съгласи на развод и отиде в някой чуждестранен манастир, или докато умре от сломено сърце.
Той въздъхна.
— Сестро, няма нужда да разиграваш трагедия.
Тя го погледна в лицето.
— Не разигравам трагедия. Това е трагично.
— Не съм виновен аз! — възкликна той във внезапен изблик на нетърпение. — Няма нужда да обвиняваш мен за това. Принуден съм да понасям това затруднение, но не съм го създал аз.
— Чия е вината тогава? — настоя тя.
Той изрече най-жестоките думи:
— Нейна. И тя трябва да си върви.
Сесил се срещна три пъти с Елизабет, преди да успее дори да я накара да го изслуша, без да го прекъсва и да го обсипва с яростни нападки. На първите две срещи присъстваха Дъдли и още двама мъже, и Сесил трябваше да сведе глава, докато тя се нахвърляше с критики върху него и се оплакваше от липса на внимание към делата й от негова страна, от това, че той пренебрегва своята страна, от незачитането му към гордостта, правата и финансите им. След първата среща той не се опитваше да се защити, но си задаваше въпроса чий ли беше гласът, който излизаше така остро и пронизително от сипещата упреци уста на кралицата.
Знаеше, че това беше гласът на Робърт Дъдли. Робърт Дъдли, разбира се; който се беше отдръпнал назад край прозореца, облегнат на капака, загледан надолу към лятната градина, и с едната си тънка бяла ръка поднасяше към носа си топчица с ароматни вещества. От време на време променяше позата си, или леко си поемаше дъх, или се покашляше, и тогава кралицата веднага млъкваше рязко и се обръщаше, сякаш за да изчака неговото мнение. Ако на Робърт Дъдли му хрумнеше дори само някаква мимолетна мисъл, тя приемаше, че всички ще изгарят от нетърпение да я чуят.
„Тя го обожава“, помисли си Сесил, почти без да обръща внимание на подробностите от оплакванията на кралицата. „Тя изживява първия си любовен порив, и той е първата любов в нейния живот на зряла жена. Тя си мисли, че слънцето грее от очите му, неговите съвети са единствената мъдрост, в която се вслушва, неговият глас — единственият говор, усмивката му — единствената й наслада. Безцелно е да се оплаквам, безцелно е да се гневя на лекомислието й. Тя е млада жена, обладана от лудостта на първата любов, и е безнадеждно да очаквам тя да прояви способност на каквато и да било разумна преценка“.
При третата среща Сесил намери кралицата сама, ако не се броеше присъствието на сър Никълъс Бейкън и две придворни дами.
— Сър Робърт е принуден да се забави — каза тя.
— Да започваме без него — спокойно предложи сър Никълъс. — Господин секретар, тъкмо преглеждахме условията на договора, и подробностите по изтеглянето на французите.
Сесил кимна и сложи книжата си пред тях. За първи път кралицата не скочи на крака и не се отдалечи гневно от масата, нахвърляйки се ожесточено срещу него. Остана на мястото си и погледна внимателно предложението за изтеглянето на французите.
Окуражен, Сесил отново изложи условията на договора, а после седна отново в стола си.
— И наистина ли мислите, че това е обвързващ мир? — попита Елизабет.