Сесил я погледна подозрително:
— Това ли е всичко? Че той иска развод, и да бъде наречен „принц консорт“? Не ви е наскърбил, или заплашил? Нали не забравяте, че това би било държавна измяна, дори и ако е сторено от любов? Дори и ако е сторено от любимия, за когото сте сгодена?
Елизабет поклати глава.
— Не, той винаги е… — тя млъкна рязко, като си мислеше какво огромно удоволствие й доставяше той. — Той винаги… Но какво би станало, ако имам дете?
Ужасеното му изражение беше така мрачно, като и нейното.
— Чакате ли дете?
Тя поклати глава.
— Не. Всъщност не знам…
— Предполагах, че е внимавал…
— До снощи.
— Трябваше да откажете.
— Не мога! — внезапно изкрещя тя. — Нима не ме чувате, Сесил, макар да ви повтарям отново и отново? Не мога да го отблъсна. Не мога да не го обичам. Не мога да му откажа. Трябва да намерите начин да се омъжа за него, или да намерите начин да избягам от исканията му, защото не мога да му откажа. Трябва да ме защитите от страстта ми към него, от неговите искания: това е ваш дълг. Аз не мога да се защитя. Вие трябва да ме спасите от него.
— Да го прогоня от двора и от страната?
— Не. Трябва да ме спасите от него, без той някога да узнае, че съм изрекла и думичка против него.
Сесил замълча за един дълъг миг, после си спомни, че разполагаха само с кратко време заедно: кралицата и собственият й държавен секретар бяха принудени да се срещат тайно, в откраднати мигове, заради нейното лекомислие.
— Има начин — каза той бавно. — Но е много зловещ.
— Ще го научи ли къде му е мястото? — настоя тя. — Ще го научи ли, че неговото място не е моето?
— Ще го накара да се бои за живота си и ще го унизи до крайност.
Елизабет се разгневи, когато чу това.
— Той никога не се страхува — каза разпалено тя. — А духът му не се прекърши дори когато цялото му семейство бе принизено.
— Сигурен съм, че е несъкрушим — каза язвително Сесил. — Но това ще го разтърси и принизи толкова много, че ще се откаже от всякаква мисъл за трона.
— И никога няма да узнае, че аз съм дала нареждане за това — прошепна тя.
— Не.
Тя помълча.
— И замисълът не бива да се провали.
— Не мисля — той се поколеба. — Осъществяването на замисъла изисква смъртта на невинен човек.
— Само един?
Той кимна.
— Само един.
— Не на някой, когото обичам?
— Не.
Тя не се замисли дори за миг.
— Направете го тогава.
Сесил си позволи една усмивка. Толкова често, точно когато смяташе Елизабет за най-слабата сред жените, той се убеждаваше, че тя е най-могъщата сред кралиците.
— Ще ми трябва негов отличителен знак — каза той. — Имате ли нещо с неговия печат?
Тя едва не каза „не“. Сесил видя как мисълта за лъжата минава през ума й.
— Имате ли?
Тя бавно измъкна от деколтето на роклята си златна верижка с пръстена с печата на Дъдли, който той й беше дал, когато се бяха сгодили.
— Собственият му пръстен — прошепна тя. — Той го сложи на пръста ми, когато се сгодихме.
Сесил се поколеба.
— Нима ще ми го дадете за неговото съсипване? Знакът на любовта му към вас? Собственият му пръстен с печат?
— Да — каза тя простичко. — След като въпросът е или той, или аз — тя разкопча бавно верижката и я вдигна, така че пръстенът падна в дланта й. Тя го целуна, сякаш беше свещена реликва, а после неохотно го подаде на Сесил.
— Трябва да си го получа обратно — каза тя.
Той кимна.
— И той не трябва никога да го види в ръцете ви — каза тя. — Веднага ще разбере, че сте го взели от мен.
Сесил кимна отново.
— Кога ще го направите? — попита тя.
— Веднага — отвърна той.
— Не и на рождения ми ден — настоя тя като дете. — Оставете ме да бъда щастлива с него на рождения си ден. Той е подготвил за мен един прекрасен ден, не го разваляйте.
— В деня след това — каза Сесил.
— Неделя?
Той кимна.
— Но не трябва да рискувате да заченете дете.
— Ще измисля някакво извинение.
— Ще ми е необходимо да изиграете определена роля — предупреди я Сесил.
— Той ме познава прекалено добре, само за миг ще ме разкрие.