— Не да играете роля пред него. Ще трябва да отправите определени реплики към други хора. Трябва да задвижите нещата. Аз ще ви кажа какво да правите.
Тя взе да кърши ръце.
— Това няма да му навреди, нали?
— Той трябва да си вземе поука — каза Сесил. — Искате ли това да бъде направено?
— То трябва да бъде направено.
„Господи, как ми се иска да можех просто да заповядам да го убият, и да приключа с това“, помисли си Сесил, докато се покланяше и излизаше от стаята. Кат Ашли чакаше пред покоите на кралицата, когато Сесил излезе, и те си размениха един бърз, изпълнен с ужас поглед при мисълта за бъркотията, в която бе хваната като в капан тази млада кралица още във втората година от царуването си.
„Но макар да не е мъртъв, аз ще го унижа толкова много, че да разбере, че никога няма да бъде крал“, мислеше си Сесил. „Още едно поколение от рода Дъдли, и поредния позор. Ще се научат ли някога?“ — Той тръгна бавно по протежение на галерията, покрай предците на кралицата — внушителният й баща, изпитото лице на дядо й. „Една жена не може да управлява“, помисли си Сесил, като гледаше кралете. „Една жена, дори много умна жена като тази, няма нужния темперамент за управление. Тя търси господар и, Бог да ни е на помощ, избра един Дъдли. Е, щом веднъж той бъде покосен като плевел и пътят е чист, тя ще може да потърси подходящ господар за Англия“.
Пажът, който съобщи, че докторът отказва да посети лейди Дъдли, беше повикан да се яви пред госпожа Фостър.
— Каза ли му, че е болна? Каза ли, че лейди Дъдли се нуждае от помощта му?
Момчето, с широко отворени очи от тревога, кимна.
— Той знаеше — каза. — Отказа да дойде именно защото става дума за нея.
Госпожа Фостър поклати глава и отиде да намери госпожа Одингсел.
— Собственият ни лекар отказва да я посети от страх да не се окаже неспособен да я излекува — каза тя, като се опита да представи въпроса във възможно най-приемлива светлина.
Госпожа Одингсел се сепна, когато чу тази нова лоша вест.
— Знаел ли е кой ще бъде пациентът му?
— Да.
— Отказал е да дойде, за да избегне срещата с нея?
Госпожа Фостър се поколеба.
— Да.
— Значи сега тя няма къде да отиде, и никой лекар не желае да я лекува? — запита тя невярващо. — Какво трябва Да прави? Какво да правя аз с нея?
— Тя ще трябва да се споразумее със съпруга си — каза госпожа Фостър. — Изобщо не биваше да влиза в пререкание с него. Той е твърде важен човек, за да бъде оскърбяван.
— Госпожо Фостър, знаете така добре, както и аз, че тя няма никакви поводи за кавга с него, освен неговото прелюбодейство и желанието му за развод. Как трябва да посрещне подобно искане една добра съпруга?
— Когато мъжът е Робърт Дъдли, по-добре е съпругата му да се съгласи — каза госпожа Фостър безцеремонно. — Защото вижте в какво заплетено и тежко положение се оказва тя сега.
Ейми, която се чувстваше малко по-добре след няколко дни почивка, слезе по тясното вито стълбище от стаята си към килера за провизии долу, а после през голямата зала излезе във вътрешния двор, с шапката, полюшваща се в ръката й. Тръгна през настлания с калдъръм вътрешен двор, като сложи шапка на главата си и завърза панделките под брадичката си. Макар да беше септември, слънцето все още бе много горещо. Ейми мина през големия сводест вход и свърна наляво, за да тръгне по гъсто засадените терасовидни морави пред къщата. Монасите се бяха разхождали тук в миговете на тихи молитви и четене, и тя все още можеше да проследи със стъпките си камъните от настилката, по които се бяха разхождали в кръг в грубо подрязаната трева.
Помисли си, че те сигурно се бяха борили с по-големи трудности от нейните, че сигурно бяха водили душевни борби, а не се бяха тревожили за прости и тленни неща като това, дали един съпруг ще се прибере отново някога у дома, и как да оцелеят, ако не го стори. „Но те са били много святи мъже“, каза си тя. „И начетени. А аз не съм нито свята, нито начетена, и всъщност мисля, че съм една много глупава грешница. Защото Бог сигурно ме е забравил, също както ме е забравил и Робърт, щом и двамата могат да ме оставят тук сама, и в такова отчаяние“.
Ейми издаде леко, задавено ридание, а после изтри сълзите от бузата си с облечената си в ръкавица ръка. „Безсмислено е да плача“, прошепна си нещастно тя.
Слезе по стълбите от терасата, за да тръгне през овощната градина към градинската стена, портата и църквата оттатък.