— Да — каза Ейми. — Много би ми харесало да го направим.
— Е, радвам се, че дотолкова сте си върнала здравето, та настоявате да излезете — каза любезно господин Фостър.
Сутринта в неделя, денят, в който всички щяха да ходят на панаира, Ейми слезе на закуска отново с блед и болнав вид.
— Спах много лошо, твърде болна съм, за да отида — каза тя.
— Съжалявам — каза госпожа Фостър. — Имате ли нужда от нещо?
— Мисля, че просто ще си почивам — каза Ейми. — Сигурна съм, че ако успея да поспя, ще се оправя.
— Всички слуги вече отидоха на панаира, така че къщата ще бъде тиха — обеща госпожа Фостър. — А аз лично ще ви приготвя билков чай, и можете да обядвате в стаята си; в леглото си, ако желаете.
— Не — каза Ейми. — Вървете на панаира, както бяхте решили. Не бих искала да се бавите заради мен.
— Не бих и помислила за това — каза госпожа Фостър. — Няма да ви оставим съвсем сама.
— Настоявам — каза Ейми. — Вие го очаквахте с нетърпение, а както каза господин Фостър вчера, ако искате панделки или нещо друго, първият ден винаги е най-подходящ.
— Можем всички да отидем утре, когато си по-добре — вметна Лизи.
Ейми й се сопна:
— Не! Не ме ли чухте? Току-що казах. Искам всички да отидете, както планирахте. Аз ще остана тук. Но искам всички да отидете. Моля ви! Главата ми така пулсира, че не мога да понеса един спор по този въпрос. Просто вървете!
— Но сама ли ще обядвате? — попита госпожа Фостър. — Ако отидем всички?
— Ще обядвам с госпожа Оуен — каза Ейми. — Ако се чувствам достатъчно добре. Ще се видим, когато се върнете у дома. Но трябва да отидете!
— Много добре — каза Лизи, като хвърли предупредителен поглед на госпожа Фостър. — Не се разстройвай толкова, Ейми, скъпа. Всички ще отидем, и ще ти разкажем всичко за панаира довечера, след като си се наспала хубаво и се чувстваш по-добре.
Раздразнителността на Ейми веднага изчезна, и тя се усмихна.
— Благодаря ти, Лизи — каза тя. — Ще мога да си отдъхна, ако знам, че всички се веселите на панаира. Върнете се чак след вечеря.
— Добре — каза Лизи Одингсел. — А ако видя някои хубави сини панделки, които ще отиват на шапката ти за езда, ще ти ги купя.
В неделя сутринта кралицата отиде в кралския параклис в замъка Уиндзор, а после се разходи в градината. Летиша Нолис вървеше смирено зад нея, носейки шала й и книга с религиозни поеми, в случай, че кралицата реши да седне и да почете.
Робърт Дъдли тръгна към нея, докато тя стоеше, загледана към реката, където няколко малки ладии кръстосваха водите нагоре–надолу, до Лондон и обратно.
Той я поздрави с поклон и каза:
— Добро утро. Не си ли уморена след празненствата вчера?
— Не — каза Елизабет. — Никога не се уморявам от танци.
— Мислех си, че можеш да дойдеш при мен, макар да беше казала, че няма да го сториш. Не можах да спя без теб.
Тя му протегна ръка.
— Месечното ми кървене не е спряло. Ще продължи само още ден-два.
Той покри ръката й със своята.
— Разбира се — каза. — Знаеш, че никога не бих те притеснявал. И когато обявим женитбата си, и спим всяка нощ в едно и също легло, ти пак ще нареждаш всичко точно както ти харесва. Не се безпокой за това.
Елизабет, която винаги си бе мислила, че ще нарежда всичко точно както пожелае по силата на рожденото си право, а не на позволението на някой друг, запази напълно спокойно изражение.
— Благодаря ти, любов моя — каза тя сладко.
— Ще се поразходим ли? — попита я той.
Тя поклати глава.
— Ще седна да почета.
— Тогава ще те оставя — каза той. — Имам да свърша нещо, но ще се върна до вечеря.
— Къде отиваш?
— Само да огледам няколко коня в Оксфордшър — каза той уклончиво. — Съмнявам се, че ще си заслужават да ги купя, но обещах да отида и да ги видя.
— В неделя? — каза тя, с леко неодобрение.
— Само ще погледна — каза той. — Със сигурност не е грях да оглеждаш кон в неделя. Или ще бъдеш много строг папа?
— Ще бъда много строг върховен управител на църквата — каза тя с усмивка.
Той се наведе към нея, сякаш искаше да я целуне по бузата.
— Тогава ми дай развод — прошепна в ухото й.
Ейми, седнала в тихата къща, чакаше Робърт да пристигне, както й беше обещал в писмото си. Къщата беше почти празна, с изключение на старата госпожа Оуен, която се беше прибрала да спи в стаята си след ранна вечеря. Ейми се беше разходила в градината, а после, подчинявайки се на указанията в писмото на Робърт, беше отишла да чака в стаята си в празната къща.