Тя се нацупи и направи лека гримаса.
— Но ти отчаяно желаеше да я напуснеш. Беше готов да се разведеш с нея заради мен.
— Да, наистина, бях готов да го сторя, и това е по-добре за нас, отколкото скандалът на развода. Но никога не бих пожелал смъртта й.
— През последните две години цялата страна очакваше тя да умре всеки момент — каза Елизабет. — Всички казваха, че е ужасно болна.
Той сви рамене.
— Хората си говорят. Не знам защо всички са мислели, че е болна. Тя пътуваше, излизаше на езда. Не беше болна, но през последните две години беше много нещастна, и за всичко бях виновен аз.
Тя се подразни, и не се постара да го скрие.
— В името на всички светци, Робърт! Нима ще решиш да се влюбиш в нея сега, когато е мъртва? Нима сега ще откриеш у нея огромни добродетели, които не си оценявал преди?
— Обичах я, когато тя беше млада жена, а аз бях момче — каза той пламенно. — Тя беше първата ми любов. Остана до мен през всичките години на бедите ми и нито веднъж не се оплака от опасността и трудностите, в които я въвлякох. А когато ти се възкачи на трона и аз отново получих онова, което бе мое по право, тя никога не възропта и с една дума срещу теб.
— Защо би се оплакала от мен? — възкликна Елизабет. — Как би се осмелила да се оплаква?
— Тя ревнуваше — каза той искрено. — И знаеше, че има основание. А аз не се отнасях с нея твърде почтено или великодушно. Поисках да ми даде развод, и бях груб към нея.
— А сега, когато е мъртва, ти съжаляваш, макар че щеше да продължиш да си груб с нея, ако беше останала жива — подметна язвително тя.
— Да — каза той искрено. — Предполагам, че всички лоши съпрузи биха казали същото: че знаят, че трябва да бъдат по-добри, отколкото са. Но днес се чувствам ужасно заради нея. Разбира се, радвам се да бъда отново необвързан, но не бих пожелал смъртта й. Горкото невинно създание! Никой не би поискал смъртта й.
— Не представяш себе си в твърде добра светлина — каза дяволито Елизабет, за да отклони вниманието му. — Като че ли съвсем не те бива за съпруг!
Като никога, Робърт не реагира на закачката й. Извърна поглед нагоре срещу течението на реката в посока на Къмнър, и погледът му бе мрачен.
— Не — каза. — Ней бях добър съпруг, а Бог е свидетел, че тя беше най-милата, най-добрата съпруга, която би могъл да има един мъж.
Сред чакащите придворни настъпи леко раздвижване: пратеник в ливреята на Дъдли бе влязъл в градината и беше спрял досами придворните. Дъдли се обърна, видя мъжа и тръгна към него, протегнал ръка да поеме писмото, което той му подаваше.
Любопитните придворни видяха как Дъдли взема писмото, разчупва печата, отваря го, и забелязаха как пребледнява, докато четеше.
Елизабет тръгна бързо към него и те отстъпиха, за да й направят път.
— Какво има? — запита тя настойчиво. — Внимавайте! Всички ви наблюдават!
— Ще има разследване — каза той; устните му едва се движеха, гласът му беше едва доловим, като дихание. — Всички твърдят, че не е било нещастен случай. Всички смятат, че Ейми е убита.
Томас Блаунт, пратеникът на Робърт Дъдли, пристигна в Къмнър Плейс още на другия ден след смъртта на Ейми, и разпита всички слуги един по един. След това добросъвестно писа на Робърт Дъдли, като съобщи, че Ейми е била известна с изменчивите си настроения, и в неделя сутринта отпратила всички на панаира, макар че компаньонката й, госпожа Одингсел, и госпожа Фостър, нямали желание да ходят.
„Не е нужно да споменавате отново това“, писа му в отговор Робърт Дъдли. Не му се искаше душевното здраве на съпругата му да се поставя под съмнение, когато знаеше, че сам той я беше тласнал към отчаянието.
Подчинявайки се на заповедта, Томас Блаунт никога вече не спомена странното поведение на Ейми. Но все пак каза как камериерката на Ейми, госпожа Пирто, отбелязала, че Ейми била изпаднала в дълбоко отчаяние и понякога се молела за смъртта си.
„Няма нужда да споменавате и това“, писа в отговор Робърт Дъдли. „Ще има ли разследване? Може ли на служителите на короната в Абингдън да се повери толкова деликатен въпрос?“
Томас Блаунт, който изтълкува нервното и набързо надраскано писмо от господаря си достатъчно добре, отговори, че в тази част на света хората не са предубедени срещу семейство Дъдли, и че господин Фостър се ползва с добро име. Нямаше да има никакви прибързани заключения за убийство; но, разбира се, сигурно именно това подозираха всички. Една жена не може да умре, като падне от ниско стълбище с шест стъпала, не може да умре от падане, при което дори шапчицата й не се е разместила, нито полите й са се измачкали. Всички смятаха, че някой й е строшил врата и я е оставил на пода. Фактите говореха за убийство.