Без да намери отговор на този въпрос, Ейми прекара Дванайсетата нощ с приготвените за Робърт подаръци в студените си крака, и с очи, приковани в пустия път, питайки се дали някога щеше да види отново съпруга си.
Тази Коледа принадлежеше колкото на Елизабет, толкова и на Дъдли: всички бяха съгласни с това. Това беше триумфално завръщане в двора, колкото за Дъдли, толкова и за Елизабет. Дъдли беше в центъра на всяко празненство, планираше всяко забавление, пръв възсядаше коня си за лов, пръв се впускаше в танци. Той беше принц, отново влязъл във владение, в двореца, където бе властвал баща му.
— Баща ми предпочиташе така… — казваше той небрежно, като избираше един или друг стил, и така на всички се напомняше, че нарежданията за всички най-скорошни успешни коледни празненства бе давал именно лорд-протекторът Дъдли, а братът на Елизабет, младият крал Едуард, е бил само пасивен зрител, и никога не е давал заповеди.
Елизабет с радост остави Дъдли да организира празненствата както смяташе за най-добре. Подобно на всички останали тя беше заслепена от неговата увереност и от неподправеното му щастие, че е възстановен на мястото си. Да видиш Дъдли в центъра на вниманието, в стая с проблясващи светлини, където под неговите напътствия се разиграваше жива картина, а хорът пееше текста към нея, означаваше да видиш един човек напълно в стихията си, в най-славния му миг, в пълния му блясък. Благодарение на него дворът блестеше, сякаш украсите бяха златни, а не медни. Благодарение на него най-големите актьори на Европа се стичаха в английския двор, където им се заплащаше с разписки или ги съблазняваха с малки подаръци. Благодарение на него дворът преминаваше от едно забавление към друго, докато дворът на Елизабет се превърна в символ на елегантност, стил, веселие и флиртове. Робърт Дъдли знаеше по-добре от всеки мъж в Англия, как да организира празненство, което продължаваше две дълги, бляскави седмици, а Елизабет знаеше по-добре от всяка жена в Англия, как да се наслади на едно внезапно впускане в свобода и наслади. Той беше неин партньор в танците, неин водач по време на лов, неин съзаклятник в глупавите номера, които тя обичаше да погажда на останалите, и неин равен, когато й се искаше да говори за политика, или теология, или поезия. Той беше неин доверен съюзник, неин съветник, неин най-добър приятел и неин най-подходящ компаньон. Той беше фаворитът: беше зашеметяващ.
Като отговорник за кралската конница, Робърт отговаряше за шествието и забавленията по случай коронацията, и скоро след последното бляскаво празненство през Дванайсетата нощ, той насочи вниманието си към планирането на онова, което трябваше да бъде най-величественият ден от царуването на Елизабет.
Работейки сам в красивия апартамент в двореца Уайтхол, който щедро беше предоставен само за негово ползване, той беше разгънал проточващ се надолу дълъг свитък хартия върху една маса, достатъчно голяма да побере дванайсет души. Листът беше покрит от горе до долу с имена: имена на мъже и техните титли, имената на конете им, имената на слугите, които щяха да ги придружават, подробности за облеклото им, за цвета на ливреята, за герба, който щяха да носят, за специалните флагове, които щяха да носят техните знаменосци.
Всяка от двете страни на списъка за процесията отговаряше на още два списъка на онези, които щяха да бъдат зрители: гилдиите, театралните трупи, бедняците от приютите, кметовете и съветниците от провинциите, организациите, на които се полагаха специални места. Посланиците, дипломатическите пратеници, емисарите и чуждестранните гости щяха да наблюдават преминаването на парада и трябваше да им се осигури добър изглед, така че докладите им до родните им страни да бъдат въодушевено написани в полза на новата кралица на Англия.
Един писар прескачаше бързо от единия към другия край на масата, като задраскваше и променяше свитъка според бързо изстрелваните нареждания, които Робърт диктуваше, следейки списъците в ръката си. От време на време вдигаше поглед и казваше: „Пурпурно, сър“ или „Тъмно оранжево, може би“, а Робърт изругаваше страховито: