Тя плъзна поглед покрай Робърт и погледна по-нататък, към сър Никълъс, кимна на сър Франсис и се обърна да говори със съпругата му, Катерина, която беше зад нея. Усмихна се на Сесил и повика с жест посланика на Хабсбургите да застане до нея.
— Добър ден, сър Робърт — каза тя, когато посланикът тръгна към нея. — Поднасям ви съболезнованията си за печалната и внезапна смърт на съпругата ви.
Той се поклони и почувства как гневът и скръбта му се надигат така силно, та му се стори, че ще повърне. Изправи се; лицето му не издаваше нищо.
— Благодаря за съчувствието — каза той. Остави гневния си поглед да обхване всички тях. — Благодаря на всички за съчувствието ви, което ми беше такава опора — каза той, а после пристъпи към една прозоречна ниша, далече от всички, и застана там съвсем сам.
Томас Блаунт намери сър Робърт в конюшнята. За следващия ден беше предвиден лов и сър Робърт проверяваше дали конете са в добро състояние, и оглеждаше амуницията им. Четирийсет и две седла от блестяща, мека и податлива кожа бяха подредени в дълги редици върху ездитните коне в двора, а сър Робърт вървеше бавно между редиците, като оглеждаше всяко седло, всеки колан, всяко стреме. Конярите, застанали редом до конете, които обслужваха, бяха стегнати като войници на парад.
Зад тях стояха конете, пристъпващи неспокойно, с по един коняр до всяка кимаща глава: с блестящи седла, с лъснати копита, с прибрани и гладко сресани гриви.
Сър Робърт не бързаше, но не можа да намери нищо нередно около конете, амуницията, или конюшнята.
— Добре — каза накрая. — Можете да им дадете вечерната дажба от зоб и вода, и да ги прибирате да спят.
После се обърна и видя Томас Блаунт.
— Иди в кабинета ми — каза кратко, като поспря за миг да потупа по шията кобилата си. — Да — каза й тихо. — Ти не се променяш, нали, скъпа?
Блаунт чакаше до прозореца. Робърт хвърли ръкавиците и камшика си на масата и се отпусна в стола пред писалището си.
— Всичко ли свърши? — попита той.
— Всичко беше извършено съвсем правилно — каза Блаунт. — Дребна неволна грешка в проповедта.
— Каква беше?
— Глупавият енорийски пастор каза, че тя е дама „трагично загинала“, вместо „трагично починала“. Поправи се, но беше смущаващо.
Сър Робърт повдигна едната си тъмна вежда.
— Дребна неволна грешка?
Блаунт сви рамене.
— Така мисля. Дразнеща, но не достатъчно силна, за да е обвинение.
— Добавя зърно в мелницата на клюките — отбеляза Робърт.
Блаунт кимна.
— Нали отпрати слугите й и носиш нещата й? — Робърт умишлено поддържаше лековат и хладен тон.
— Госпожа Одингсел вече беше заминала. Очевидно го беше приела много тежко — каза Блаунт. — Изпратих госпожа Пирто да се върне в Станфийлд с вещите, и там ще й платят. Изпратих бележка. Видях се с господин и госпожа Фостър: те смятат, че домът им е въвлечен в голям скандал. — Той се усмихна иронично.
— Ще бъдат обезщетени за неприятностите си — каза кратко Дъдли. — Някакви клюки в селото?
— Не повече, отколкото бихте очаквали — каза Блаунт. — Половината хора от селото приемат заключението за смърт при нещастен случай. Другата половина мислят, че е убита. Ще говорят цяла вечност за това. Но за вас това няма значение.
— Нито за нея — каза тихо Робърт.
Блаунт замълча.
— И така — каза Робърт, като се надигна. — Твоята работа е приключена. Тя е мъртва и погребана, и каквото и да мислят всички, никой не може да каже нещо, което може Да ме нарани повече от станалото дотук.
— Свършено е — съгласи се Блаунт.
Робърт му посочи с жест да сложи кутиите на масата. Блаунт остави кутията с предметите за спомен, а после — малката кутия за бижута с ключа до нея. Поклони се и зачака.