Днес те го обожаваха: той беше фаворитът на Елизабет, беше най-красивият мъж в Англия. Като момче той беше техният скъп любимец, беше влязъл в Тауър като предател и беше излязъл отново като герой. Той беше човек, който умееше да оцелява, като нея, беше човек, който умееше да оцелява, също като тях.
Коронацията беше съвършена; службата също. Короната беше положена върху главата на Елизабет, челото й беше помазано със свещения елей, и кълбото с кръста и скиптърът на Англия бяха положени в ръцете й. Епископът на Карлайл извърши богослужението с удовлетворяващото убеждение, че след няколко месеца ще отпразнува женитбата й с най-благочестивия католически крал в целия християнски свят. А след службата за коронацията личният свещеник на кралицата отслужи литургията, без да вдигне Светото причастие.
Елизабет излезе от тъмното Абатство на ослепително ярка светлина и чу рева на приветстващата тълпа. Тя тръгна през хората, за да могат всички да я видят — това беше кралица, която щеше да се понрави на всички, любовта им към нея беше като балсам за годините на пренебрежение.
По време на пиршеството, за коронацията гласът й се изгуби в свитото й гърло, руменината в бузите й беше породена от настъпваща треска, но нищо не би я накарало да си тръгне рано. Сановникът, чиято роля при коронацията бе да се яви като защитник на монарха, влезе на кон в залата и предизвика всички присъстващи, а новата кралица му се усмихна, усмихна се на Робърт Дъдли, най-верният бивш предател от всички тях, усмихна се на новите членове на съвета си — половината от тях неверни по начало, — и се усмихна на роднините си, които изведнъж си спомняха връзките и задълженията на роднинството сега, когато тяхната племенница вече не беше заподозряна престъпница, а самата създателка на законите.
Тя остана будна до три сутринта, докато вярната Кат Ашли, позовавайки се на близостта, породена от факта, че бе нейна гувернантка, когато Елизабет беше момиче, а не велика кралица, прошепна в ухото й, че сега трябва да си легне, защото иначе няма да може да стои на краката си от умора на сутринта.
— Да я порази Господ изневиделица на сутринта — мислеше си Ейми Дъдли, без да може да заспи, докато чакаше през дългата, тъмна зимна нощ изгряването на студената зора, в далечния Норфолк.
Робърт Дъдли, надигнал се като млад Адонис от леглото на една от дворцовите дами, давайки й небрежна прощална целувка, докато се откопчваше от обвитите й около шията му ръце, влезе в приемната на кралицата в Уайтхол доста рано на другия ден, но пак беше твърде закъснял, за да завари Елизабет сама. Откри я вече да се съвещава поверително с Уилям Сесил. Двамата бяха седнали край малка масичка с книжа пред тях. Тя вдигна очи и му се усмихна, но не му помаха да се приближи, и той беше принуден да отстъпи назад и да се подпре на покритите с дървена ламперия стени заедно с около дузината други мъже, които бяха станали рано да поднесат почитанията си и бяха открили, че Сесил е успял да влезе пръв.
Дъдли се намръщи и се опита да подслуша приглушения разговор. Сесил бе облечен в тъмни дрехи — като духовник — презрително изсумтя Дъдли — но така, че богатството му личеше в качеството на пищното кадифе и по скъпата кройка. Надиплената му яка беше от най-фина дантела, лежаща в меки гънки около врата му, косата му — дълга и лъскава, стелеща се по яката му. Очите му, топли и съпричастни, дори за миг не се отклоняваха от оживеното лице на Елизабет, отговаряйки на забележките й за това велико кралство със същия овладян тих тон, с който си беше служил, когато я съветваше как най-добре да управлява провинциалните си имения. Тогава единствено Сесил бе предпазил принцесата от лудости и неблагоразумия, а сега единствен Сесил получаваше отплатата за тази дългогодишна служба.
Тя му се доверяваше така, както не се доверяваше на никой друг, той можеше да я съветва в противоречие със собствените й желания, и тя го слушаше. Всъщност, когато го назначи за свой държавен секретар, тя го беше накарала да се закълне, че ще й казва истината, без да се страхува или да търси благоволение, а в замяна тя също му бе дала клетва: че винаги ще се вслушва в думите му и никога няма да го вини, ако съветите му не й се нравят. Никой друг член на Частния съвет не си беше разменил такава клетва с новата кралица: никой друг не беше толкова важен.