— Сесил смяташе, че е добре вие да отидете — каза тя. — Сметна това за приятен комплимент към Филип — да му изпрати човек, който е служил в неговите армии.
Робърт сви рамене:
— Кой го е грижа какво смята кралят на Испания? Кой го е грижа какво мисли Сесил? Какво мислите вие, Елизабет? Дали трябва да замина за месец в друг кралски двор в Брюксел, или ще ме задържите тук, за да яздя и танцувам с вас, и да ви развеселявам?
Видя как дребните й бели зъби прехапват леко устните й, за да скрият доволната й усмивка.
— Можете да останете — каза тя безгрижно. — Ще кажа на Сесил, че трябва да изпрати някой друг.
Беше най-мрачният месец от годината в английската провинция, а Норфолк — едно от най-мрачните графства в Англия. Снегът, навят от краткотрайните снежни вихрушки през януари, се бе разтопил, оставяйки широкия път за Норич непроходим с каруца, и неприятен за изминаване с кон, а освен това в Норич нямаше какво да се види, освен катедралата: а сега тя беше място на тревожно мълчание, а не на покой. Свещите под статуята на Мадоната бяха изгасени, разпятието беше все още на олтара, но гоблените и картините бяха свалени. Малките послания и молитви, които някога бяха забодени по роклята на Девата, бяха изчезнали. Никой не знаеше дали още е позволено да отправят молитвите си към нея.
Ейми не искаше да вижда църквата, която бе обичала, оголена и опразнена от всичко, което тя знаеше като свято. Други църкви в града бяха лишени от светостта си и се използваха като конюшни, или бяха превърнати в изискани градски къщи. Ейми не можеше да си представи как някой можеше да се осмели да сложи леглото си там, където някога е стоял олтарът, но новите хора на това царуване бяха дръзки, когато бранеха собствените си интереси. Параклисът в Уолсингам още не бе разрушен, но Ейми знаеше, че иконоборците ще тръгнат срещу него някой ден, в най-скоро време, и къде щеше да може да се помоли после една жена, която искаше да зачене? Която искаше да спечели обратно съпруга си и да го спаси от греха на амбицията? Която искаше да го спечели и да го върне отново у дома?
Ейми Дъдли се упражняваше в писане, но не й се вярваше това да има особен смисъл. Дори да можеше да съчини писмо до съпруга си, нямаше новини, които да му съобщи, освен онова, което той сигурно знаеше вече: че й липсваше, че времето беше лошо, а компанията — скучна, вечерите — тъмни, а утрините — студени.
В дни като този — а Ейми бе прекарала много подобни дни на него — тя се питаше дали щеше да е в по-добро положение, ако така и не се беше омъжила за него. Баща й, който я обожаваше, беше против това още от началото. В самата седмица преди сватбата й той беше паднал на колене пред нея в голямата зала на фермерската къща в Сайдърстоун, с едро, кръгло лице, зачервено и пламнало от вълнение, и я беше замолил с треперещ глас да помисли отново. „Знам, че е красив, птиче мое“, бе казал той нежно. „И знам, че ще стане велик човек, и че баща му е велик човек, и че самият кралски двор ще дойде да види как се жените в Шийн другата седмица — чест, каквато не бих и сънувал, нито дори за своето момиче. Но напълно сигурна ли си, че искаш големец, когато можеш да се омъжиш за хубав момък от Норфолк и да живееш близо до мен, в хубава малка къщичка, която съм готов да ти построя, и да ми позволиш да отгледам внуците си като свои деца, и да останеш тук като мое момиче?“
Ейми беше положила малките си ръце на раменете му и го бе вдигнала, беше заплакала, сгушила лице в топлия му жакет от домашнотъкан плат, а после беше вдигнала очи, широко усмихната, и беше казала:
— Но аз го обичам, татко, и ти сам каза, че трябва да се омъжа за него, ако съм сигурна — а, кълна се в бога, аз съм сигурна.
Той не беше настоял — тя беше единственото му дете от първата му женитба, негова обична дъщеря, и той никога не можеше да й противоречи. И тя беше свикнала да постига своето. Никога не беше се замисляла, че преценката й може да бъде погрешна.
Тогава тя беше сигурна, че обича Робърт Дъдли: всъщност, беше сигурна и сега. Не липсата на любов бе онова, което я караше да плаче нощем, сякаш никога нямаше да спре. А излишъкът от нея. Тя го обичаше, и всеки ден без него беше дълъг и празен. Тя беше изтърпяла много дни без него, когато той беше затворник и не можеше да дойде при нея. Сега, по една горчива ирония, точно тогава, когато той получи свободата си и своето издигане на власт, става хиляди пъти по-лошо, защото сега той можеше да дойде при нея, но предпочиташе да не го прави.