Мащехата й я попита дали ще отиде при него в двора, когато пътищата станат годни за пътуване. Ейми заекна, докато отговаряше, и се почувства като глупачка, задето не знаеше какво ще последва оттук нататък, нито къде трябваше да отиде.
— Трябва да му пишете от мое име — каза тя на лейди Робсарт. — Той ще ми съобщи какво трябва да направя.
— Не искаш ли да му пишеш сама? — настоя мащехата й. — Мога да напиша писмото вместо теб и ти да го препишеш.
Ейми извърна глава.
— Каква е ползата? — попита тя. — Той и без друго кара някой писар да му чете.
Лейди Робсарт, виждайки, че няма да изкуши Ейми да излезе от лошото си настроение, взе перо и лист хартия, и зачака.
— „Милорд“ — започна Ейми, със съвсем леко потрепване в гласа.
— Не можем да пишем „милорд“ — възрази мащехата й. — Не и след като той изгуби титлата си заради държавна измяна, а тя не му е възстановена.
— Аз го наричам „милорд“ — гневно възрази Ейми. — Той беше лорд Робърт, когато дойде при мен, и за мен винаги е бил лорд Робърт, както и да го нарича някой друг.
Лейди Робсарт вдигна вежди, сякаш за да каже, че той бе нищожество, когато дойде при нея, и все още беше такъв, но написа думите, а после спря, докато мастилото засъхваше по подостреното перо.
„Не зная къде бихте желали да отседна. Да дойда ли в Лондон?“ — изрече Ейми с глас, тихичък като на дете. — „Да се присъединя ли към вас в Лондон, милорд?“
Елизабет цял ден беше като на тръни: изпращаше придворните си дами да видят дали братовчедка й е влязла в голямата зала, пращаше пажове да мръзнат в двора на конюшнята, така че братовчедка й да бъде посрещната и доведена в приемната й веднага. Катерина Нолис беше дъщеря на лелята на Елизабет, Мери Болейн, и беше прекарала много време с младата си братовчедка Елизабет. Момичетата бяха изградили помежду си предано приятелство през несигурните години на детството на Елизабет. Катерина, с девет години по-възрастна от Елизабет, непостоянен член на неофициалния двор от деца и млади хора, които се бяха събирали около детската стая на младите кралски особи в Хатфийлд, беше мила и великодушна другарка в игрите, когато самотното малко момиче беше търсило компанията й, а когато Елизабет поотрасна, те откриха, че имат много общи неща. Катерина бе високообразовано момиче, протестантка по цялостно убеждение. Елизабет, не толкова убедена и с много повече неща за губене, винаги беше изпитвала скрито възхищение към безкомпромисно ясните възгледи на братовчедка си.
Катерина беше останала с майката на Елизабет, Ан Болейн, през последните ужасни дни в Тауър. От този ден нататък тя хранеше пълна убеденост в невинността на леля си. Нейното тихо уверение, че майката на Елизабет не бе нито блудница, нито вещица, а жертва на дворцова интрига, беше тайна утеха за малкото момиче, чието детство бе преследвано от злостни клевети срещу майка му. В деня, когато Катерина и семейството й бяха напуснали Англия, прокудени от законите на кралица Мери против ереста, Елизабет беше заявила, че сърцето й е сломено.
— Успокойте се. Тя скоро ще бъде тук — увери я Дъдли, когато откри Елизабет да крачи от един прозорец в двореца Уайтхол до другия.
— Знам. Но си мислех, че ще пристигне вчера, а сега се тревожа, че това ще стане едва утре.
— Пътищата са лоши, но тя със сигурност ще дойде днес.
Елизабет усукваше ресните на завесата между пръстите си и не забелязваше, че раздробява подгъва на старата тъкан. Дъдли отиде до нея и внимателно пое ръката й. При вида на тази негова дързост наблюдаващите го придворни вкупом си поеха дъх, но бързо замълчаха. Да улови ръката на кралицата без подкана, да разплете пръстите й, да хване здраво двете й ръце в своите, и да ги разтърси леко!
— Успокойте се сега — каза Дъдли. — Дали днес или утре, тя ще е тук. Искате ли да излезем на езда — може да я пресрещнем случайно?
Елизабет погледна към металносивото небе, което притъмняваше от ранния здрач на зимата.
— Всъщност не — призна тя неохотно. — Ако я изпусна по пътя, това само ще удължи чакането. Искам да бъда тук, за да я поздравя.
— Тогава седнете — нареди той. — И поръчайте да донесат карти. Можем да играем, докато тя пристигне тук. А ако не стигне дотук днес, можем да играем, докато спечелите от мен петдесет паунда.
— Петдесет! — възкликна тя, моментално отклонена от мислите си.
— А вие няма нужда да залагате нищо повече от един танц след вечеря — каза той мило.