— Наистина! — съгласи се Робърт Дъдли. — Наистина топло посрещане за вас! Виждам, че вие също ще си създадете собствени врагове.
Катерина, която досега бе разговаряла оживено с кралицата, искаше да представи дъщеря си, която щеше да бъде придворна дама на Елизабет.
— А ще ми позволите ли да представя дъщеря си Летиша? — попита тя. Махна с ръка към вратата и момичето, което се беше отдръпнало назад, почти скрито от завесите, излезе напред.
Уилям Сесил, човек, който не се поддаваше на женския чар, рязко си пое дъх при вида на красотата на седемнайсетгодишното момиче, и стрелна сър Франсис с удивен поглед. По-възрастният мъж се усмихваше: едното ъгълче на устата му беше леко извито нагоре, сякаш знаеше точно какво си мисли Сесил.
— За бога, по външност това момиче е истинска двойница на кралицата — прошепна му Сесил. — Само че… — той млъкна рязко, преди да допусне грешката да каже „по-изящна“ или „по-красива“. — Направо можете да обявите съпругата си за незаконна дъщеря на Хенри VIII и да приключите с въпроса.
— Тя никога не го е твърдяла, аз никога не съм го твърдял, и не предявяваме претенции за това сега — каза категорично сър Франсис, сякаш придворните до един не се мушкаха тайно в ребрата и не шушукаха, докато младото момиче бавно поруменя, но тъмните му очи, приковани в кралицата, не трепнаха и за миг. — Всъщност намирам, че тя много прилича и на моя род.
— Вашият род! — Сесил потисна смеха си. — Тя е Тюдор до мозъка на костите, само че притежава и цялата съблазнителна привлекателност на жените от фамилията Хауърд.
— Не го твърдя — повтори сър Франсис. — И смятам, че в този двор и в тези времена за нея ще е по-добре, ако никой не го отбелязва.
Дъдли, който бе видял веднага приликата, наблюдаваше съсредоточено Елизабет. Отначало тя поднесе ръката си на момичето за целувка, с обичайното си вежливо държание, почти без да вижда девойката, чиято глава беше сведена в реверанс, а светлата й медночервена коса — скрита от шапчицата. Но после, когато момичето се изправи и Елизабет го обхвана с поглед, Робърт видя как усмивката на кралицата бавно се стапя. Летиша приличаше на по-младо, по-изящно копие на кралицата, сякаш статуетка от китайски порцелан, повтаряща формите на глинен калъп. До нея лицето на Елизабет беше твърде широко, носът в малко конската физиономия на фамилията Болейн — твърде дълъг, очите й — твърде изпъкнали, устата й — тясна. Летиша, със седем години по-млада от нея, не бе изгубила още детската си закръгленост, носът й бе със съвършена извивка, косата — с цвят на по-тъмен бакър в сравнение с бронзовите оттенъци в косата на кралицата.
Докато гледаше момичето, Робърт Дъдли си помисли, че един по-млад мъж, един по-лекомислен мъж от него самия, би могъл да си въобрази, че странното чувство, което усеща в гърдите си, се дължи на преобръщането на сърцето му.
— Добре дошла си в моя двор, братовчедке Летиша — каза кралицата хладно. Хвърли бърз, раздразнен поглед на Катерина, сякаш тя можеше някак да носи вина, задето е отгледала такъв образец на съвършенство.
— Тя много се радва, че ще бъде на служба при вас — вметна спокойно Катерина. — И ще откриете, че тя е добро момиче. Все още е малко недодялана, ваша светлост, но тя ще усвои много бързо вашата елегантност. Много ми напомня за портретите на моя баща, Уилям Кери. Има удивителна прилика.
Уилям Сесил, който знаеше, че Уилям Кери бе толкова смугъл, колкото Хенри VIII и това момиче — рижокоси, прикри още едно рязко поемане на дъха, като си прочисти гърлото.
— А сега ще седнете, ще изпиете чаша вино и можете да ми разкажете всичко за пътуванията си. — Елизабет извърна поглед от младата красавица пред нея. Катерина занесе едно ниско столче до трона на братовчедка си, и даде знак на дъщеря си да се оттегли. Първата трудна стъпка беше изпълнена: Елизабет се беше изправила пред по-млад, далеч по-красив образ на собствената си зашеметяваща външност, и бе съумяла да се усмихва достатъчно любезно. Катерина се залови да разказва историите за пътуванията си и си помисли, че семейството й се беше справило със завръщането си в Англия твърде добре, като се имат предвид всички обстоятелства.
Ейми чакаше отговор от Робърт, който да я упъти какво да прави. Всеки ден по пладне тя вървеше от къщата в продължение на половин миля надолу по алеята до пътя за Норич, по който щеше да се зададе вестоносец, ако изобщо дойдеше през този ден. Чакаше няколко минути, оглеждайки студения пейзаж, загърната в наметалото си, за да се предпази от болезнено студения февруарски вятър.