— Не ме питате дали може да доведете лейди Дъдли в двора — подхвана тя предизвикателно. — Не желаете ли тя да дойде тук? Няма ли да ме помолите тя да получи място на служба при мен? Изненадана съм, че не я споменахте, за да ми я предложите като придворна дама. Много бързахте да ми препоръчате сестра си.
— Тя предпочита да живее в провинцията — каза гладко Робърт.
— Значи сега имате провинциално имение?
Той поклати глава.
— Жена ми има къща в Норфолк, която наследи от баща си, но тя е твърде малка и твърде неудобна. Живее с мащехата си в Станфийлд Хол, наблизо, но тази седмица ще отседне при братовчедите ми в Бъри Сейнт Едмъндс.
— Смятате ли сега да купите къща? Или да построите нова?
Той сви рамене.
— Ще намеря добра земя и ще построя хубава къща, но ще прекарвам повечето си време в двора.
— О, наистина ли? — попита тя закачливо.
— Нима човек се отдалечава доброволно от слънчевата светлина и отива към сянката? Нима зарязва златото заради позлатата? Нима опитва първо доброто вино, а сетне иска лошо? — Гласът му беше умишлено прелъстителен. — Ще остана в двора завинаги, ако ми позволите, греейки се на слънцето, обогатен от златото, пиян от уханието на най-замайващото и силно вино, което мога да си представя. Какво казвахме: че няма да позволим долното и обикновеното да затъмни най-доброто? Че ние, и двамата, би трябвало да имаме най-доброто?
Тя попиваше комплимента в мислите си в продължение на един дълъг, прекрасен миг:
— А съпругата ви трябва да е много стара?
Дъдли сведе поглед към нея и й се усмихна, знаейки, че тя просто го дразни.
— Тя е на трийсет, само с пет години по-възрастна от мен — каза той. — Както мисля, че знаете. Бяхте на сватбата ми.
Елизабет направи лека гримаса:
— Беше преди много години. Почти я бях забравила.
— Близо десет години — каза той тихо.
— И дори тогава мислех, че е много възрастна.
— Беше само на двайсет и една.
— Е, за мен това беше преклонна възраст: аз бях само на шестнайсет. — Тя се престори, че трепва от изненада. — О! Както и вие. Не ви ли се стори странно, че се жените за жена, толкова по-възрастна от вас?
— Не бях изненадан — каза той с равен тон. — Възрастта и положението й ми бяха известни.
— И все още нямате деца?
— Бог още не ни е благословил.
— Струва ми се, чух някаква незначителна мълва, че сте се оженили за нея от любов, от страстна любов, и противно на желанията на баща ви — предизвика го тя.
Робърт поклати глава.
— Той имаше възражения само защото бях толкова млад. Още нямах седемнайсет години, а тя беше само на двайсет и една. И предполагам, че щеше да ми избере по-добра съпруга, ако му бях дал този шанс. Но той не ми отказа позволение, щом го попитах, а Ейми донесе добра зестра. В Норфолк имаха добри пасища за овцете, а в онези дни баща ми имаше нужда да увеличи приятелите и влиянието ни в източната част на страната. Тя беше единствената наследница на баща си, а той беше достатъчно доволен от този брак.
— Несъмнено е бил! — възкликна тя. — Синът на херцога на Нортъмбърланд да вземе момиче, което никога не е стъпвало в двора, което едва може да си напише името, и което, в момента, когато съпругът й изпадна в беда, не правеше нищо, освен да си стои у дома и да плаче!
— Доста подробна трябва да е била тази незначителна мълва, която е стигнала до ушите ви — отбеляза Робърт. — Изглежда, знаете цялата история на брака ми.
Виновният кикот на Елизабет бе прекъснат рязко, когато придворната дама се появи зад тях.
— Ваша светлост, донесох ви шал.
— Не съм искала — каза Елизабет, изненадана. Тя се обърна отново към Робърт: — Да, разбира се. Чувах да се говори за женитбата ви. И за това що за жена е съпругата ви. Но го бях забравила.
Той се поклони: усмивката напираше да се появи върху устните му:
— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?
— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.
— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.