— Каква беше тази среща? — попита тя, свикнала на заговори.
Той сви рамене.
— О, във връзка с поставянето ви на престола — каза той, с много нисък глас. — Никога не спрях да заговорнича. Огромният ми страх беше, че сестра ви ще роди син и с нас ще е свършено. Но Бог беше добър към нас.
— Рискували сте живота си, за да заговорничите в моя полза? — попита тя, с широко отворени тъмни очи. — Дори тогава? Когато току-що сте бил освободен?
Робърт й се усмихна.
— Разбира се — каза той спокойно. — Кой друг съществува за мен освен владетелката на Англия, Елизабет?
Тя тихо си пое дъх.
— А след това бяхте принуден да си стоите кротко у дома?
— Не и аз. Когато започна войната, брат ми Хенри и аз постъпихме на служба като доброволци под командването на Филип срещу французите в Ниските земи. — Той се усмихна. — Видях ви, преди да отплавам. Помните ли?
Погледът й беше топъл.
— Разбира се. Бях там, за да се сбогувам с Филип и да подразня бедната Мери, и ето че се появихте вие, по-красив от който и да било авантюрист, потеглял някога на война: бяхте се навели и се усмихвахте надолу към мен от кралския кораб.
— Трябваше да намеря начин да се издигна отново — каза Робърт. — Трябваше да се махна от семейството на Ейми. — Направи пауза. — И от Ейми — призна той.
— Бяхте я разлюбили? — попита тя, стигайки най-после до онази част от разказа, която бе очаквала през цялото време.
Робърт се усмихна.
— Онова, което удовлетворява един неопитен младеж на шестнайсет години, не може да задържи един мъж, който е бил принуден да погледне отблизо този живот, да разбере кое му е наистина скъпо, и да започне отново от самото дъно. По времето, когато излязох от Тауър, бракът ми беше приключил. Унизителното отношение на мащехата й спрямо мен, докато тя стоеше и гледаше, само затвърди края. Лейди Робсарт ме докара до най-ниското възможно ниво на унижението. Не можах да простя на Ейми, че стоеше и гледаше това. Не можах да й простя, че не застана на моя страна. Щях да я обичам по-истински и по-силно, ако бяхме излезли от онази къща заедно и се бяхме изправили пред бедите и трудностите. Но тя си седеше на малкото столче до огнището и от време на време, когато вдигнеше поглед от ризите, които поръбваше, ми напомняше, че Бог ни заповядва да почитаме баща си и майка си, и че сме напълно зависими от фамилията Робсарт.
Той замлъкна насред изречението, с лице, потъмняло от спомена за гнева. Елизабет слушаше, прикривайки насладата си.
— И тъй… заминах да се бия в Ниските земи и мислех, че в тази война ще си създам име и ще натрупам състояние. — Той се изсмя кратко. — Това беше последният ми миг на суета — каза той. — Изгубих брат си, изгубих и по-голямата част от войската си, и изгубих Кале. Завърнах се у дома като един много смирен и унижен човек.
— А тя беше ли мила към вас?
— Именно тогава тя реши, че трябва да бъда водач на волски впряг — каза той горчиво. — Лейди Робсарт ми нареди да работя на полето.
— Не може да бъде!
— Искаше да ме види повален на колене. Онази нощ напуснах къщата и отсядах в двора или при приятели, готови да ме подслонят. Бракът ми беше приключил. В сърцето си бях свободен човек.
— Свободен човек? — попита тя с много тих глас. — Бихте се нарекъл „свободен човек“?
— Да — каза той твърдо. — Свободен съм отново да обичам, и този път няма да приема нищо, освен най-доброто. Няма да позволя монетата от обикновен метал да обезсили златото.
— Наистина — каза Елизабет, с внезапно хладен тон, отдръпвайки се бързо от опасната интимност. Обърна се и повика с жест придворната дама да пристъпи напред. — Сега ще взема шала — каза тя. — Можете да ни придружите.
Вървяха мълчаливо, докато Елизабет попиваше в съзнанието си онова, което й беше казал, отсявайки подкрепената с доказателства истина от ласкателствата. Не беше такава глупачка, че да вярва на думата на един женен мъж. До нея Дъдли премисляше онова, което бе казал, решително пренебрегвайки едно неловко чувство за нелоялност към Ейми, чиято любов — той знаеше това — беше по-предана и по-силна, отколкото той решаваше да опише. Разбира се, напълно бе отрекъл любовта, която още хранеше към нея.