— Най-скъпата ми братовчедка Франсес — каза Дъдли още по-топло, като я наблюдаваше по-внимателно.
— О, сър Робърт — промълви тя и облегна глава на ръката му.
„Охо“, помисли си Робърт. „Узряла и готова да я откъсна, но едва ли си струва врявата, която несъмнено ще се вдигне, когато ни разкрият“.
Вратата зад нея се отвори и Ейми застана в рамката й.
— Милорд — каза тя тихо. — Толкова се радвам да ви видя.
Дъдли пусна внимателно Франсес Скот и пристъпи към съпругата си. Взе ръката й в своята и наведе тъмнокосата си глава, за да целуне пръстите й, а после я придърпа по-близо до себе си и я целуна по бузата — първо по едната, а после — по другата, а сетне — по топлите, готови и очакващи устни.
Щом го видя, щом почувства докосването му, щом долови уханието му, Ейми почувства как се разтапя от желание.
— Милорд — прошепна тя. — Милорд, толкова време мина. От толкова време чакам да ви видя.
— Сега съм тук — каза той бързо, като всеки мъж, който се стреми да отклони укора. Плъзна ръка около талията й и се обърна отново към домакина им. — Но аз ужасно закъснях, братовчеди, надявам се, че можете да ми простите. Играех на кегли с кралицата и не можех да си тръгна, докато Нейна светлост не спечели. Трябваше да правя финтове и да мамя, и да се преструвам, докато накрая човек би си помислил, че съм полусляп и малоумен, за да изгубя и да я оставя да победи.
Небрежността на изреченото беше почти прекалена за Франсес Скот, но Ралф побърза да се възползва от случая.
— Разбира се, разбира се, дамите трябва да си получат забавлението — каза той. — Но донесохте ли си апетита?
— Гладен съм като вълк — увери го Дъдли.
— Тогава елате да вечеряме! — каза Ралф и подкани с жест сър Робърт да тръгне с него надолу по коридора към трапезарията в задната част на къщата.
— Какво хубаво местенце си имате тук — каза сър Робърт.
— Много малко в сравнение с едно провинциално имение, разбира се — каза Франсес, последвала ги почтително заедно с Ейми.
— Но построено наскоро — отбеляза Дъдли с удоволствие.
— Планирах лично голяма част от нея — каза Ралф самодоволно. — Знаех, че трябва да построя нова къща за нас и си помислих — защо да се опитвам да строя величествен дворец на реката и да наемам цяла армия, за да го поддържа топъл и чист? Тогава трябва да построиш голяма зала, за да храниш всичките, после трябва да им осигуряваш подслон и издръжка. Затова си помислих — защо не една по-уютна, по-малка къща, която може да бъде по-лесно поддържана и пак да има място да събереш дузина приятели на вечеря?
— О, съгласен съм с вас — отвърна Дъдли неискрено. — Кой разумен човек би искал повече?
Господин Скот отвори със замах двойната врата към трапезарията, в която, макар и малка по стандартите на Уайтхол или Уестминстър, пак можеха да насядат дузина гости и хората от свитата им, и тръгна начело, край останалите вечерящи, половин дузина васали, и дузина по-важни слуги, до най-горната маса. Ейми и Франсес ги следваха. Влязоха госпожа Одингсел и компаньонката на Франсес, и най-големите деца на семейство Скот, момиче и момче на десет и единайсет години, много сковани, облечени в дрехи за възрастни, със сведени очи, занемели от благоговение пред важността на случая. Дъдли поздрави всички с удоволствие и седна от дясната страна на домакина си, с Ейми от другата си страна. Скрита от масата и от пищната покривка за пиршеството, Ейми премести стола си така, че да може да бъде близо до него. Той почувства как малката й пантофка се притиска към ботуша му за езда и се наведе към нея, за да може тя да почувства топлината и силата на рамото му.
Единствен той чу леката й въздишка на желание и почувства как тя потръпна, и протегна ръка надолу и докосна очакващите й пръсти.
— Любима моя — каза той.
Дъдли и Ейми не можаха да останат насаме чак докато стана време за лягане, но когато къщата утихна, те седнаха от двете страни на огъня в спалнята си и Робърт затопли две чаши ейл.
— Имам новини — каза той тихо. — Нещо, което трябва да ти кажа. Би трябвало да го чуеш първо от мен, а не от някакви потайни клюки.
— Какво има? — попита Ейми, като вдигна очи и му се усмихна. — Добри новини?
Той си помисли за миг колко младежка беше все още усмивката й: усмивката на момиче, чиито надежди са винаги готови да се възродят, откритият поглед на девойка, която има основание да мисли, че светът е изпълнен с обещания за нея.