Той пренебрегна въпроса й.
— Само няколко стаи са. Бауърс ще ми намери слуги, това е нищо работа.
— А защо тя вече не иска да живееш в двореца?
— Това е просто подарък — каза той. — Може дори да не го използвам.
— Тогава за какво й е да ти го дава?
Робърт се опита да отмине думите й със смях.
— Това е просто знак на нейното благоволение — каза той. — А покоите ми в двореца не са от най-хубавите. — Знаеше, че вече се носеха клюки, че кралицата му е подарила къща, където двамата можеха да остават насаме, скрити от очите на придворните. Трябваше да се увери, че Ейми ще отхвърля с пренебрежение такива слухове, ако някога стигнеха до ушите й. — В действителност, мисля, че Сесил искаше тази къща, и тя го дразни, като я дава на мен.
Изражението й беше неодобрително.
— А Сесил със съпругата си ли щеше да живее там?
Той беше доволен, че е на безопасен терен.
— Сесил не е виждал съпругата си от възкачването на кралицата на престола насам — каза той. — Тя наглежда строителството на новия му дом, Върли. Той е в същото затруднено положение като мен. Иска да си отиде у дома, но му намират твърде много работа. А аз искам ти да бъдеш като неговата съпруга: искам да построиш къща за нас, в която мога да идвам през лятото. Ще го направиш ли за мен? Ще ни намериш ли наистина прекрасна къща или място за строене, и ще създадеш ли дом, най-сетне истински дом, за нас?
Лицето й светна, както той знаеше, че ще стане.
— О, на драго сърце — каза тя. — И после ще живеем там и ще бъдем заедно през цялото време?
Той улови нежно двете й ръце.
— Ще трябва да бъда в двора през голяма част от времето — каза. — Както знаеш. Но ще си идвам у дома при теб, колкото мога по-често, а на теб ще ти хареса да имаш собствен истински дом, нали?
— Ще си идваш у дома при мен често? — настоя тя.
— Моята работа е в двора — изтъкна той. — Но никога не забравям, че съм женен и че ти си моята съпруга. Разбира се, че ще си идвам у дома при теб.
— Тогава — да — каза Ейми. — О, милорд, толкова много ще ми хареса.
Той я притегни към себе си и почувства топлината й през тънката ленена рокля.
— Но ще внимаваш и ще се пазиш, нали?
— Да се пазя? — Той стана предпазлив. — От какво?
— От нейните опити да… — тя подбираше думите си внимателно, за да не го разгневи. — От нейните опити да те привлече към себе си.
— Тя е кралицата — каза внимателно Робърт. — Ласкателство за суетата й е да бъде заобиколена от мъже. Аз съм придворен, работата ми е да бъда привличан от нея. Това не означава нищо.
— Но ако тя ти оказва твърде голямо благоволение, ще си създадеш врагове.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто знам, че всеки, който се ползва с благоволението на краля или кралицата, си създава врагове. Просто искам да внимаваш.
Той кимна, облекчен, че тя не разполагаше с нищо повече, за да продължи.
— Права си, имам си своите врагове, но знам кои са и с какво ме застрашават. Те ми завиждат, но са безсилни срещу мен, докато имам нейното благоволение. Но си права да ме предупреждаваш, жено. И ти благодаря за разумните съвети.
Тази нощ Робърт Дъдли и съпругата му спаха в едно и също легло, постигайки известно съгласие. Той я облада възможно най-нежно и топло, а Ейми, отчаяно копнееща за докосването му, прие фалшивата монета на любезността му като любов. Толкова дълго беше чакала целувката му, нежното притискане на тялото му към нейното, че през първите няколко минути хълцаше и плачеше от радост, а той, навлизайки с лекота в добре познатия ритъм на любенето им, с нейното познато тяло, което го изненада, доставяйки му удоволствие, откри, че бе лесно да й достави наслада и изпита радост от това, макар да не изпита нищо повече. Беше свикнал с блудниците и с дворцовите дами, и за него беше рядко удоволствие да сподели легло с жена, за която го бе грижа, беше му странно да се сдържа от внимание. Когато почувства сладкия прилив на отговора на Ейми, умът му се зарея към представата какво ли щеше да бъде да усети как Елизабет се вкопчва в него, както се вкопчваше Ейми сега — и фантазията бе толкова силна, че страстта го връхлетя като буря и го остави задъхан от мисълта за отметната назад бяла шия, тъмни ресници, пърхащи от страст, и гъсти разчорлени бронзови коси.
Ейми заспа веднага, с глава, облегната на рамото му, а той се надигна и се подпря на лакът, за да погледне лицето й в лунната светлина, която нахлу, съвсем бледа и водниста, през стъклото на прозореца с оловна рамка. Тя придаде на кожата й странна, зеленикава бледност, като на удавница, а косата й, разпиляна по възглавницата, беше като на жена, която се полюшва върху дълбоката вода на река и потъва надолу.