— Какво за мен?
— Вие никога вече няма да бъдете същата — обеща й той; гласът му се сниши до шепот. — Животът ви никога няма да бъде отново същият. Ще бъдете преобразена жена, всичко ще… придобие нова стойност.
Елизабет искаше да свие рамене и да се засмее, но тъмният му поглед беше напълно хипнотичен, твърде сериозен за кокетливата традиция на придворната любов.
— Робърт… — Тя вдигна ръка към основата на шията си, където пулсът й блъскаше като чук, с лице, порозовяло от желание. Но колкото и опитен донжуан да беше, той не обърна внимание на руменината на бузите й, а на бавното, издайническо петно, което се разпростря от основата на шията й към върховете на меките части на ушите й, където танцуваха две скъпоценни перли. Това беше червеното като роза петно на похотта, и Робърт Дъдли трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее на глас, когато видя кралицата на Англия, изчервена от страст по него като някоя блудница.
В къщата в Камбъруел Ейми влезе в салона заедно със семейство Скот и госпожа Одингсел, закле ги да пазят най-строга тайна, и съобщи, че съпругът й ще бъде удостоен с най-високия рицарски орден, Ордена на Жартиерата, с хубава малка къща в Кю, поземлено дарение, доходна служба, и че — най-хубавото от всичко — я беше помолил да намери подходяща къща за тях в Оксфордшър.
— Е, какво ти казваше госпожа Удс? — запита госпожа Одингсел след нейния лъчезарен изблик. — А аз какво ти казвах? Ще имате красива къща и той ще си идва у дома всяко лято, и може би дори дворът ще ви посещава по време на пътуванията си, и ще приемате кралицата в собствената си къща, и той толкова ще се гордее с теб.
Дребното лице на Ейми засия при тази мисъл.
— Това означава наистина високо издигане — каза Ралф Скот възхитено. — Не се знае до каква степен той може да заслужи благоволението на кралицата, ако продължава така.
— И тогава той ще се нуждае от къща в Лондон, няма да го удовлетворява едно малко жилище в Кю, ще притежавате Дъдли Хаус или Дъдли Палас, и ще живеете в Лондон всяка зима, и ще давате такива великолепни приеми и празненства, че всички ще искат да бъдат ваши приятели, всички ще искат да познават прекрасната лейди Дъдли.
— О, наистина — каза Ейми, като се изчерви. — Не се стремя към това…
— Да, наистина. Само помисли за дрехите, които ще си поръчваш!
— Кога каза той, че ще дойде при теб в Денчуърт? — попита Ралф Скот, като си мислеше, че може да посещава братовчедка си в Оксфордшър и да поддържа отношенията си със съпруга й.
— Каза „до две седмици“. Но той винаги закъснява.
— Е, докато дойде, ти ще си имала време да обиколиш навсякъде из околността и да намериш къща, която може да му хареса — каза госпожа Одингсел. — Вече познаваш Денчуърт, но има много стари къщи, които никога не си виждала. Знам, че е мой дом, и следователно съм пристрастна, но мисля, че Оксфордшър е най-красивата провинция в Англия. Можем да отидем всички заедно. А брат ми и зълва ми с радост ще ни помогнат да огледаме. И тогава, когато сър Робърт най-после пристигне, ще можеш да излезеш на езда с него и да му покажеш най-добрата земя. Началник на кралската конница! Орденът на Жартиерата! Бих си помислила, че може да изкупи половината околност.
— Трябва да приготвим багажа — извика Ейми, обхваната от усещане за неотложност. — Той казва, че иска да тръгна веднага! Трябва да заминем веднага.
Тя рязко дръпна приятелката си и я изправи на крака, докато госпожа Одингсел й се смееше:
— Ейми! Ще ни отнеме само два-три дни да стигнем там. Не е нужно да бързаме презглава!
Ейми отиде с танцова стъпка до вратата, със светнало като на момиче лице.
— Той ще дойде при мен! — сияеше тя. — Иска да бъда там сега. Разбира се, че трябва да тръгнем веднага.
Уилям Сесил се съвещаваше полугласно с кралицата в прозоречната ниша на двореца Уайтхол: мартенски дъжд удряше по дебелото стъкло на прозореца зад тях. Застанали до един нащрек, макар и в различна степен, придворните на кралицата я чакаха да се откъсне от съветника си и да се обърне към тях в търсене на забавление. Робърт Дъдли не беше сред тях: беше във великолепните си покои, където организираше речните баржи заедно с главния лодкар. Само Катерина Нолис стоеше достатъчно близо, за да ги чуе, а Сесил вярваше, че Катерина е предана на кралицата.
— Не мога да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала.