Очите на Елизабет заиграха.
— Сигурна съм, че тя няма по-предан войник от теб! — Тя почти се смееше на глас.
— Нито по-мила поданица от теб! — отвърна той.
Тя стисна зъби, за да не избухне в смях. Видя я как се мъчи да се овладее.
— А вие добре ли сте, принцесо? — попита той по-тихо. Тя знаеше какво има предвид: — В добро здраве ли сте? — Защото той знаеше, че когато беше изплашена, тя получаваше пристъпи на воднянка, която подуваше пръстите и глезените й и я приковаваше към леглото. — И в безопасност ли сте? — Защото ето я, застанала редом до кралицата в кралската баржа, когато да бъдеш близо до трона винаги означаваше да бъдеш близо до дръвника, а единственият й съюзник в Частния съвет, крал Филип, потегляше на война. И най-вече: — Дали и вие, също като мен, чакате подобри времена, и се молите те да настъпят скоро?…
— Добре съм — извика тя в отговор. — Както винаги. Неотклонно. А вие?
Той се наведе и й се усмихна широко:
— И аз. Неотклонно както винаги.
Не беше нужно да казват нищо повече.
— Бог да те благослови и да те пази, Робърт Дъдли — каза тя.
— И вас, принцесо. — И нека даде Бог отново да получите своето, за да мога и аз да получа своето — бе недоизреченият му отговор. По дръзкия блясък в очите й разбра, че тя знаеше какво мисли. Всеки от тях винаги беше знаел точно какво мислеше другият.
Зимата на 1558
Само шест месеца по-късно Ейми, придружавана от приятелката си, Лизи Одингсел, стоеше на кея в Грейвзенд, гледайки как корабите влизат бавно в пристанището, с положени на палубите им ранени и мъртви, с обгорени перила, с осеяни с дупки грогове, а всички оцелели — със сведени глави, посрамени от поражението.
Корабът на Робърт влезе в пристанището последен. Ейми чакаше от три часа, все по-убедена, че няма да го види никога повече. Но малкият плавателен съд бавно приближи, беше взет на буксир и изтеглен на кея, сякаш изпълнен с неохота да се завърне така опозорен в Англия.
Ейми засенчи очите си с длан и вдигна поглед към перилата. В този миг, от който се беше опасявала толкова силно, в този момент, за който беше толкова сигурна, че ще настъпи, тя не изплака, нито извика: гледаше спокойно и внимателно към претъпканата палуба, търсейки с поглед Робърт, знаейки, че ако не го види, то той или е взет в плен, или е мъртъв.
Тогава го видя. Стоеше до мачтата, сякаш не бързаше да се озове до парапета веднага щом зърне Англия, не бързаше да стигне до мостчето, за да слезе на сушата, не бързаше особено да я види. До него имаше двама цивилни граждани и една жена с тъмнокосо бебе на хълбока; но брат му Хенри го нямаше.
Те се изкачиха с тропот по дъсчения мост до палубата и тя понечи да тръгне към палубата, да изтича нагоре по нея и да го прегърне, но Лизи Одингсел я задържа.
— Чакай — посъветва тя младата жена. — Първо го виж как е.
Ейми блъсна настрани възпиращата ръка на жената, но изчака, докато Робърт слезе по дъсченото мостче толкова бавно, та тя си помисли, че е ранен.
— Робърт?
— Ейми.
— Слава на бога, че си невредим! — започна тя припряно. — Научихме, че имало ужасна обсада, и че Кале е изгубен. Знаехме, че не може да е вярно, но…
— Вярно е.
— Кале е изгубен?
Беше невъобразимо. Кале беше перлата на отвъдморските владения на Англия. По улиците говореха английски, жителите плащаха английски данъци, и движеха английската търговия със скъпоценната вълна и тъканото платно. Кале беше причината поради която английските владетели се зовяха „крал на Англия и Франция“. Кале беше начинът да покажат пред всички, че Англия е световна сила, стъпила на френска земя, че този град беше също толкова английско пристанище, колкото и Бристол. Невъзможно беше да си представи, че е паднал в ръцете на французите.
— Изгубен е.
— А къде е брат ти? — попита Ейми, изпълнена със страх. — Робърт? Къде е Хенри?
— Мъртъв — каза той кратко. — Беше прострелян в крака при Сен Кентен, и умря по-късно, в ръцете ми. — Той нададе кратък, горчив смях. — При Сен Кентен бях забелязан от Филип Испански — каза той. — Бях удостоен с почетно споменаване в съобщенията до кралицата. Това беше първата ми стъпка, както се надявах, че ще стане, но тя струваше живота на родния ми брат — именно онова нещо, което най-малко можех да си позволя да загубя. А сега съм начело на една победена армия и се съмнявам кралицата да си спомни, че съм се справил много добре при Сен Кентен, като се има предвид, че се представих много лошо при Кале.