Джейн сви рамене. Разочарованието и смъртта на кралица Мери бяха краят на всичко, а сега нейната умна, измамна малка полусестра седеше на нейното място, и използваше това място, за да оскърбява Джейн чрез това неучтиво забавяне. Това, помисли си Джейн, беше дребнаво отмъщение спрямо една мъртва жена, недостойно за кралица.
Джейн чу как някъде вътре в двореца удари часовник. Мислеше, че ще посети кралицата преди вечеря, а вече я караха да чака от половин час. Чувстваше се леко замаяна от липсата на храна, и се надяваше, че няма да е такава глупачка, та да припадне, когато най-сетне я допуснеха в приемната.
Тя чакаше. Минаха още дълги минути. Джейн се запита дали не може просто да се измъкне и да си тръгне, но това щеше да бъде такова оскърбление за кралицата от страна на съпругата на испанския посланик, че щеше да бъде достатъчно, за да предизвика международен скандал. От друга страна това дълго чакане беше, само по себе си, обида към Испания. Джейн въздъхна. Елизабет сигурно още беше изпълнена със злоба, щом можеше да поеме такъв риск заради дребната облага да оскърби подобна маловажна личност като самата Джейн.
Най-сетне вратата се отвори. Придворната дама изглеждаше обзета от жалко смущение.
— Простете ми, моля ви. Ще дойдете ли насам, графиньо? — попита тя вежливо.
Джейн пристъпи напред и почувства, че главата й се мае. Стисна юмруци и ноктите й се впиха дълбоко в дланите, така че болката от това отвлече вниманието й от виенето на свят и от болката в гърба. „Вече не остава много време“, каза си. „Тя не може да ме кара да стоя на крака още много дълго“…
В приемната на Елизабет беше топло и претъпкано, придворната дама се провря с криволичене през множеството. Доста от присъстващите се усмихнаха и поздравиха Джейн, която беше доста харесвана, когато бе на служба при кралица Мери. Елизабет, застанала в ослепителната слънчева светлина в средата на една прозоречна ниша, потънала в разговор с един от членовете на своя Частен съвет, като че ли не я видя. Придворната дама отведе Джейн право до господарката си. Тя все още не показваше, че я е забелязала. Джейн стоеше и чакаше.
Най-сетне Елизабет приключи оживения разговор и се огледа наоколо.
— А, графиня Фериа! — възкликна тя. — Надявам се, че не се е наложило да чакате дълго?
Усмивката на Джейн беше достойна за кралица.
— Ни най-малко — каза тя невъзмутимо. Сега главата й пулсираше, а устата й беше пресъхнала. Много се страхуваше да не припадне в краката на Елизабет: единствено решимостта й даваше сили да остане на крака.
Не виждаше лицето на Елизабет: прозорецът зад нея беше облян в ярка бяла светлина, но познаваше насмешливата усмивка и играещите черни очи.
— И очаквате дете — каза Елизабет със сладък гласец. — След няколко месеца?
Откъм придворните се разнесе приглушено ахване. Едно раждане след няколко месеца би означавало, че детето е било заченато преди сватбата.
Спокойното лице на Джейн изобщо не трепна.
— През есента, ваша светлост — каза тя спокойно.
Елизабет замълча.
— Дойдох да се сбогувам с вас, кралице Елизабет — каза Джейн с ледена любезност. — Съпругът ми се връща в Испания и аз заминавам с него.
— Ах, да, сега сте испанка — каза Елизабет, сякаш това беше някаква болест, която Джейн беше прихванала.
— Испанска графиня — отвърна спокойно Джейн. — Да, и двете сменихме положението си в света, откакто се срещнахме за последен път, ваша светлост.
Това беше злобно напомняне. Джейн беше виждала Елизабет паднала на колене и плачеща от престорено разкаяние пред сестра си; беше виждала Елизабет подпухнала от болест, под домашен арест, обвинена в държавна измяна, поболяла се от ужас, умоляваща да бъде изслушана.
— Е, във всеки случай ви желая приятен път — каза небрежно Елизабет.
Джейн се сниши доземи в съвършен, вежлив реверанс: никой не можеше да се досети, че беше на ръба да падне в несвяст. Изправи се и видя как стаята заплува пред очите й, а после се отдалечи заднешком от трона, с плавни стъпки, една след друга, повдигнала скъпата си рокля, за да не се заплита в алените й обувки с високи токове, с вдигната глава и усмивка на устните. Не се обърна, докато не стигна до вратата. После събра поли и си тръгна, без да погледне назад.