Лицето на Лизи Одингсел беше побеляло от потрес.
— Защо би го сторила?
Тя го предизвикваше да назове причината.
— Та самата тя да се омъжи за него.
Гласът на господин Хайд се сниши до тих шепот.
Лизи остави много бавно чашата си с вино и сключи ръце в скута си, за да спрат да треперят. Когато вдигна очи, видя, че лицето на брат й не беше пребледняло като нейното, а светнало от потиснато вълнение.
— Ами ако нашият лорд стане крал на Англия? — прошепна той. — Забрави Ейми за миг: тя сама подписа заповедта за прогонването си, сега той ще я изостави, тя не му е от полза. Но помисли за сър Робърт! Помисли за нас! Ами ако той стане крал на Англия! Какво ще означава това за нас? Какво ще кажеш за това, сестро?
Ейми чакаше пред портата на църквата в ранните часове на утрото отец Уилсън да дойде и да отключи големите дървени двери. Когато той се зададе по пътеката на църковния двор и я видя, пребледняла в бялата си рокля на фона на сребристата дървена врата, не каза нищо, а й отправи кротка, мила усмивка и мълчаливо отвори вратата.
— Отче? — каза тя тихо.
— Кажи го на Бог, а след това — на мен — каза той тихо и я пусна да влезе преди него.
Зачака в дъното на църквата, като се занимаваше тихо с работата си, докато тя се надигна от мястото, където бе коленичила, и седна на скамейката, и едва тогава отиде при нея.
— Тревоги ли имаш? — попита той.
— Разгневих съпруга си по друг въпрос — каза тя простичко. — И затова не успях да се застъпя за нашия епископ.
Той кимна.
— Не се упреквай за това — каза. — Мисля, че никой от нас не може да направи нищо. Кралицата ще бъде назована „върховен управител на Църквата“. Всички епископи са длъжни да й се подчиняват.
— Върховен управител? — повтори Ейми. — Но как може да стане това?
— Казват, че тя не настоява за нещо повече от титлата, която носеха брат й и баща й — каза той. — Не споменават, че тя е жена и е изпълнена с женски слабости. Не казват как една жена, обречена от Бог да бъде покорна слугиня на съпруга си, прокълната от Бог заради първородния грях, може да бъде върховен управител.
— Какво ще стане сега? — запита едва чуто Ейми.
— Боя се, че ще изгори епископите — каза той овладяно. — Епископ Бонър вече е арестуван, и един по един, когато откажат да превият коляно пред нея, ще бъдат арестувани и останалите.
— А нашият епископ? Епископ Томас?
— Той ще сподели съдбата на останалите, като агнец на заколение — каза свещеникът. — Дълбок мрак ще се спусне над тази страна и ти и аз, дъще, не можем да направим нищо друго, освен да се молим.
— Ако мога да говоря с Робърт, ще го направя — обеща тя. Поколеба се, спомняйки си припряното му заминаване и яростта в гласа му. — Сега той е изтъкнат човек, но знае какво е да бъдеш затворник, да се боиш за живота си. Той е милостив. Няма да посъветва кралицата да унищожи тези свети мъже.
— Бог да те благослови — каза свещеникът. — Малцина ще се осмелят да проговорят.
— А вие? — попита тя. — Ще трябва ли и вие да положите клетва?
— Приключат ли веднъж с епископите, ще дойдат за хората като мен — каза той уверено. — И ще трябва да бъда готов. Ако мога да остана, ще го сторя. Аз съм се заклел да служа на тези хора, това е моята енория, това е моето стадо. Добрият пастир не изоставя овцете си. Но ако искат да положа клетва, която гласи, че кралицата е нашият папа, тогава не виждам как мога да го направя. Думите ще заседнат на гърлото ми. Ще трябва да понеса наказанието си, както по-достойни мъже от мен понасят своето сега.
— Ще ви убият заради вярата ви?
Той разпери ръце.
— Ако се наложи.
— Отче, какво ще стане с всички нас? — попита Ейми.
Той поклати глава:
— Ще ми се да знаех.
Робърт Дъдли, който нахълта в двора съвсем не в благо настроение, намери двореца странно тих. В приемната имаше само няколко придворни дами и благородници, както и неколцина по-дребни поземлени аристократи.
— Къде са всички? — запита той Летиша Нолис, която се беше разположила в една прозоречна ниша, показно задълбочена в книга с проповеди.
— Аз съм тук — каза тя услужливо.
Той се намръщи.
— Имах предвид някоя важна личност.