— Ще бъдеш много заета — каза мило Уилям Хайд.
— Ще изпълня дълга си като негова съпруга — каза тя сериозно, — както Бог ме е призовал, и няма да го предам.
Елизабет и Дъдли седяха един срещу друг на маса, подредена за двама, и закусваха в личния й кабинет в двореца Гринич, както правеха всяка сутрин от завръщането си в Кю насам. Нещо се беше променило между тях, което всеки можеше да види, но никой не можеше да разбере. Дори самата Елизабет не го разбираше. Не беше внезапното усилване на страстта й към Дъдли: беше го желала и преди, бе пожелавала други мъже преди, беше свикнала да обуздава желанията си със здрава ръка. Промяната се дължеше на това, че беше изтичала при него за закрила. Инстинктивно, след като разполагаше с цял кралски двор с мъже, заклели се да й служат, с шпионите на Сесил навсякъде из покоите й, тя си беше плюла на петите при първия признак за заплаха, и беше изтичала при Дъдли — при единствения човек, на когото можеше да се довери.
После, в ужаса си, беше плакала като дете, а той я беше утешил като приятел от детинство. Тя не би заговорила отново за това с него, нито с който и да било друг. Дори самата тя не желаеше да мисли за това. Но знаеше, че нещо се бе променило. Беше показала на себе си, беше показала и на него, че той е единственият й приятел.
Те съвсем не бяха сами. Прислужваха им трима души, виночерпецът стоеше зад стола на кралицата, във всеки край на масата стоеше по един паж, четири придворни дами седяха в малка скупчена групичка в прозоречната ниша, трима музиканти свиреха, а един хорист от параклиса на кралицата пееше любовни песни. Робърт трябваше да потуши желанието, раздразнението и гнева си, когато видя, че царствената му господарка отново се бе оградила като със стена, за да се предпази от него.
Докато се хранеха, той бъбреше любезно с нея, с непринудената интимност, която винаги можеше да създаде, и с цялата топлота, която искрено изпитваше към нея. Елизабет, възвръщаща си увереността след преживяния страх, наслаждавайки се на тръпката от докосването на Робърт, се смееше, усмихваше му се, флиртуваше с него, галеше ръката му, подръпваше ръкава му, плъзна малкия си, обут в пантофка крак към неговия под прикритието на масата, но нито веднъж не предложи да отпратят хората и да останат насаме.
Робърт, привидно несмущаван от желание, закуси обилно, докосна устни със салфетката си, протегна пръстите си, за да бъдат измити и изсушени от прислужника, който им сервираше, а после се надигна от масата.
— Трябва да се сбогувам с вас, ваша светлост.
Тя беше удивена, и не можа да го скрие.
— Тръгвате толкова рано?
— Очакват ме на арената, упражняваме се за турнира на розите. Едва ли искате да бъда съборен от коня още при първия удар с копие.
— Не, но си мислех, че ще седите с мен до обяд.
Той се поколеба.
— Както наредите.
Тя се намръщи:
— Не искам да ви държа далеч от коня ви, сър Робърт.
Той улови ръката й и сведе глава над нея.
— Не бързахте толкова да ме пуснете, когато бяхме заедно във вашите покои в Кю — прошепна му тя, като го придърпа плътно.
— Тогава ме желаехте така, като една жена желае мъж, и именно така искам да дойда при вас — каза той, бърз като нападаща змия. — Но оттогава сте ме викали само за такива срещи, каквито стават между кралица и придворен. Ако това е вашето желание, аз пак съм на вашите услуги, ваша светлост. Винаги. Разбира се.
Беше като игра на шах: той видя как тя накланя глава и се чуди как би могла да го надхитри.
— Но аз винаги ще бъда кралица — каза тя. — Вие винаги ще бъдете мой придворен.
— Не бих приел нищо друго — каза той, а след това прошепна, така че тя трябваше да се наведе напред за да го чуе, — но копнея за толкова много повече, Елизабет.
Тя усети чистата му мъжка миризма, а той почувства как ръката й трепери в неговата. Струваше й истинско усилие да се застави да се отдръпне, да се облегне назад в стола си и да го пусне да си върви. Той знаеше какво й струва, и преди бе познавал жени, които не можеха да понесат раздялата с него дори за миг. Усмихна й се със своята мрачна, иронична, многозначителна усмивка — а после се поклони ниско и тръгна към вратата.
— Каквото и да заповядате, знаете, че винаги ще бъдете кралица на сърцето ми — той се поклони отново, пелерината се люшна на раменете му, когато той се обърна и си отиде.