Езмънд изглеждаше страхотно. Загрижен да не пропусне нито дума или действие, които биха му помогнали да прикове вниманието на клиентелата си, той се бе издокарал в пълен ловджийски костюм — барабар с розовото сако и всичко останало, — та ефектът беше убийствен. Внесе нотка на надежда в помръкналата зала. В края на краищата, почувствахме ние, на този свят все още съществува щастие. Животът, рекохме си, не се състои само от мъже със зелени бради, повтарящи „Проклятие“ и „Гръм и мълнии“.
Опитното ми око веднага регистрира факта, че след лекото ядене, заменило днес вечерята, младият благородник бе подложил чашка-две, но както често съм заявявал, защо не? Няма случай, при който свит човек с комплекс за малоценност и всички, произтичащи от това последици, да се нуждае повече от спасителната течност, както при предстоящо изпълнение на селски концерт, а при наличието на такъв висок залог щеше да е лудост да не се джинира умерено.
Именно с поредицата от няколко бързи на крак си обясних самоуверената му поява, но поведението на публиката трябва веднага да го е убедило, че спокойно е можел да мине и с лимонада. Всяко съмнение в собствената му популярност, трепкащо в душата му, вероятно моментално се е разсеяло от гръмотевичните ръкопляскания, екнали от всички краища на залата. Забелязах най-малко дванайсет добре видими правостоящи, които свиркаха възторжено с пръсти, а тези, които не свиркаха, тропаха с крака по пода. Мъжът с брилянтина отляво нравеше и двете.
След това настъпи критичният момент. Едно плахо изтичане на газ от спукана тръба или невъзможност да се сети за повече от една-две думи от текста и първото благоприятно впечатление щеше да се сгромоляса. Вярно, че по-костеливата част от публиката дни наред беше поена с бира, в резултат на което се бе съгласила на джентълменско споразумение да бъде кротка, но въпреки това много зависеше от това как Езмънд Хадок ще представи стоката си.
Направи го щедро и невъздържано. Онази първа вечер над портвайна, когато репетирахме, мисълта ми беше съсредоточена главно върху поезията и бях прекалено зает да оправям материала на леля Шарлът, за да обърна внимание на гласа му. А след това, ако си спомняте, пях предимно аз, което ми налага пълно вглъбяване и съсредоточие. Докато размахвах бутилката, изправен на стола, долавях откъм масата някакви смътни звуци, но ако Благородната Дафни Уинкуърт при влизането си беше поискала мнението ми относно тембъра и живостта на Езмънд Хадок, щях да отвърна, че не съм ги забелязал.
В момента се оказа, че е притежател на очарователен баритон, пълен с чувство и живот и най-вече с мощ. На селски концерт най-важното изискване е силата. Накарай лампите да замигат и мазилката да се зарони от тавана и нищо повече не ти трябва. Езмънд Хадок не мислеше само за платилите да го чуят, погрижи се и за разхождащите се по главната улица и дори за останалите по домовете си с интересно четиво в ръка. Може би си спомняте, че когато Коко говореше за виковете, нададени от Благородната Дафни и госпожиците Девърил при научаването на новината за годежа му с Гъртруд Уинкуърт, той изрази мнение, че вероятно са се чували чак в Бейзингстоук. Смея да твърдя, че Бейзингстоук без усилие слушаше и ловджийската песен на Езмънд Хадок.
Ако това беше така, то Бейзингстоук се е радвал на изпълнението доста време, защото Езмънд три пъти излиза на бис, два пъти за поклон, четвърти път на бис, още няколко поклона и още веднъж бисира само припева. Но дори тогава доброжелателите му неохотно го пуснаха да слезе от сцената.
Неохотата се прояви и по време на следващия номер от програмата — Химн („О, слез сред пясъците жълти“), изпълнен от Църковния хор под диригентството на училищната директорка, чрез ропот в дъното на залата и някое и друго „Ало, ало“, но намери пълен израз по време на ритмичния танц на госпожица Попи Кегли-Басингтън.
За разлика от сестра си Мюриъл — девица от категорията на барманките от старата школа — Попи Кегли-Басингтън беше длъгнеста, тъмнокоса и мършава, с гъвкавата фигура на дългобедреста змия. С други думи, от онези момичета, които, без да им мигне окото, се впускат в ритмични танци само като им покажеш пръст и могат да бъдат разубедени единствено с помощта на сатър. Музикалният съпровод беше нещо ориенталско и ми се стори, че в началото танцът е бил замислен като превъплъщение на Саломе, но е бил цензуриран на места, за да не се накърнят чувствата на членките на Дамския клуб. Състоеше се от серии гърчове, подчертавани от паузи, през които завързалата се на фльонга танцьорка чакаше някой да си спомни комбинацията и да дойде да я размотае.