И го направи. По всеки милиметър от мощната му конструкция бе изписана решимостта да продължи в този дух дори ако това му отнеме цялото лято. Не виждах лицето му, защото беше с гръб към мен, но без съмнение и то отразяваше същата решимост и нищо не би могло да е по-решимо от гласа, с който започна да настоява престъпникът да слезе от дървото, без да губи повече време. Няма мърдане, твърдеше Ърнест Добс, и аз се съгласих с него. За да не стана очевидец на мъчителната сцена, която неизбежно щеше да последва, затворих очи.
Тъп звук от удар на един твърд предмет в друг ме накара да ги отворя. А когато ги отворих, не им повярвах. Ърнест Добс, който допреди секунди стоеше с разкрачени крака, пъхнат палци в колана, подобен на статуя на Правосъдието, Наказващо Злосторник, сега лежеше проснат на пътя с лице към звездите, докато Джийвс подобно на воин, прибираш меча в ножницата, пъхаше в джоба си някакъв предмет, за който инстинктът ми подсказа, че е малка, но услужлива каучукова палка.
Довлякох се с подгъващи се колене и рязко поех дъх при вида на тленните останки. Най-доброто, което можеше да се каже за сержант Ърнест Добс, беше, че изглежда в мир със себе си и света.
— Велики Боже, Джийвс! — изохках аз.
— Позволих си да фрасна полицейския служител, сър — обясни почтително той. — При така стеклите се обстоятелства това ми се стори наложително като най-достъпен метод за избягване на неприятностите. Можете спокойно да слезете, сър — продължи той вече към Гъси. — Ако ми разрешите да изкажа мнение, сър, скоростта в случая е от първостепенна важност. Невъзможно е да се гарантира, че полицаят ще остане неподвижен неограничено време.
Това даде храна за нови мисли.
— Да не искаш да кажеш, че ще се възстанови?
— О, да, сър, почти веднага.
— Според мен му липсва само бяла лилия в дясната ръка и е готов.
— Не, не, сър. Патката произвежда единствено временно неразположение. Разрешете, сър — продължи той, докато помагаше на Гъси да се приземи. — Допускам, че господин Добс, когато се съвземе, ще изпита остро главоболие, но…
— В живота на всеки настъпват смутни времена. Нали това искаше да кажеш?
— Точно така, сър. И смятам за благоразумно господин Финк-Нотъл да свали брадата. С нея ще бъде разпознат твърде лесно.
— Но той не може. Залепил я със специално лепило.
— Ако господин Финк-Нотъл ми разреши да го придружа до стаята му, сър, ще мога да я сваля без усложнения.
— Тогава тръгвай.
— Ъ? — обади се за първи път Гъси, бидейки точно човекът, който би казал „Ъ?“ в подобен момент. Имаше кривоглед вид, сякаш и той беше отнесъл една палка.
— Изчезвай.
— Ъ?
Направих уморен жест.
— Джийвс, отстрани го от погледа ми.
— Много добре, сър.
— Бих дошъл с вас, но имам друга работа. Нуждая се от шест чаши бренди, и то незабавно. Сигурен ли си за този жив труп?
— Моля, сър?
— Питам дали, като го наричам „жив“, говоря по същество?
— О, да, сър. Ако благоволите да забележите, господин полицаят започва да идва на себе си.
Благоволих. Ърнест Добс очевидно се готвеше да се възвърне към служебните си задължения. И също като в онова стихотворение за Пигмалион и Галатея, което също ме караха да декламирам като дете невръстно, той трепна, задвижи се и сякаш почувства в сърцето си потока на живота нов. Поради това прецених, че най-добре ще е да се оттегля. Нямах желание да се озова край болничната постеля, когато човек с неговите мускули и непредсказуем темперамент дойде в съзнание и започне да търси извършителите. С нелоша скорост се върнах в „Гъска и иглика“ и се заех с неотложните дела. Когато розите разцъфнаха отново върху бузките ми, аз се прибрах в Девърил Хол и се качих в стаята си.
Както сами се досещате, разполагах с богата храна за размисъл. Разкриването на тази по-дълбока, фраскаща страна в Джийвсовия облик ме свари крайно неподготвен. Човек не можеше да не си задава въпроса докъде е способна да се разпростре подобна склонност. В миналото ние с него сме имали своите разногласия върху кардинални проблеми като морави чорапи и бели смокинги и беше изключено да се избегнат и в бъдеще подобни сблъсъци при наличието на двама мъже със силен дух като нас двамата. Мисълта, че в разгара на някой спор за официални ризи с меки нагръдници той може да забрави нормите на приличието и да реши да доведе дебата до победен край, като ме фрасне по фасадата с нещо тежко, не ми даваше мира. Можех да се надявам единствено на феодалния дух, който да възпре ръката му.