— Бърти, ти ми спаси живота!
— Няма нищо, старче.
— Ако не беше ти…
— Няма нищо. Стандартната Устърова услуга.
— Ще отида да й телефонирам.
— Разумен ход.
Позамисли се.
— Не, няма, за Бога. Направо ще се явя при нея. Ще взема колата и ще отида в Уимбълдън.
— Тя ще си е легнала.
— Тогава ще спя в Лондон и рано сутринта ще съм там.
— Не забравяй за навехнатата китка.
— Божичко, няма. Добре, че ме подсети. Какво дете бях спасил?
— Малко, синеоко, златокосо, фъфлещо.
— Малко, синеоко, златокосо, фъфлещо. Добре.
Стисна ми пак ръката и се измете, като спря на вратата да ми каже да наредя на Джийвс да стегне багажа му, а аз, вече привършил тоалета си, се тръшнах на стола да се порадвам на бърза цигара, преди да сляза в дневната.
Предполагам, че в онзи момент на благоразположение, когато сърцето ми пееше в гърдите и кръвта буйно препускаше по вените, би трябвало да си кажа: „Не ликувай толкова, момче. Не забравяй, че обърканите любовни животи на Коко, Езмънд Хадок, Гъртруд Уинкуърт, полицая Добс и прислужницата Куини още се нуждаят от оправяне“, но знаете как стават нещата. В живота на човека настъпват моменти, когато той може да мисли единствено за себе си и трябва да призная, че мъките на гореспоменатите души бяха почти напълно изтласкани в задкулисието на съзнанието ми от облекчението, че Съдбата, след едно трънливо начало, най-сетне се бе погрижила за Бъртрам Устър.
Накратко, вътрешната ми настройка беше на африкански изследовател, който чрез своевременно покатерване на дърво е успял да се размине на косъм с нервен крокодил, но от жалните писъци, долитащи отдолу, разбира, че верният му туземен водач не е имат неговия късмет. Той несъмнено тъгува, като чува какво става, и от сърцето му капе кръв, но не може да сдържи преобладаващото чувство на облекчение от факта, че колкото и лепкав да е животът на туземните водачи, лично неговият е цветя и рози.
Тъкмо гасях цигарата и се канех да тръгна, узрял за весел сандвич и ободрителна чаша кафе, когато на вратата се мярна нещо розово и в стаята влезе Езмънд Хадок.
25
При съставянето на настоящото повествование като годно за семейна консумация неизменна моя цел е да открия точната дума и да я поставя на точното й място, за да избегна захранването на клиентелата си с нещо блудкаво и невитаминозно, след като нейно право е да изисква силна и навременна фраза. Това налага полагането на усилен и ненормиран труд, но човек не може да отстъпва от принципите си.
Следователно трябва да задраскам думата „влезе“ от финала на предидущия пристъп на красноречие и да я заменя с „вихрено нахълта“. Мярна се нещо розово и Езмънд Хадок вихрено нахълта в стаята ми. Не знам дали някога сте виждали човек да нахълтва вихрено, но едно време кавалеристите са го практикували без задръжки, а Езмънд Хадок практикуваше в момента. Обутите му в ботуши крака трополяха по килима в ритмичен танц а ла скорошните изяви на Попи Кегли-Басингтън, а пронизителните бойни викове, които надаваше, не бяха необходими, за да ме убеди, че пред мен стои бъкаща от доволство слънцезарие душичка.
Поздравих го и го поканих да седне, а той се вторачи в мен с изумление и недоумение.
— Сериозно ли си въобразяваш, че мога да седя в тази нощ на нощите? — попита. — Та аз няма да седна още много месеци. Единствено с огромни усилия на волята се сдържам да не се издигна към тавана. Ойларипи! — продължи той, като смени без предупреждение темата. — Напреед! Давай, дружино ловна и сговорна! Луу-луу-луу-луу-луу-луу!
От изреченото си изясних, че когато двамата с Джийвс предвиждахме известно покачване на духа в резултат на сценични успехи, ние силно сме подценили пагубните последици от всенародната обич. Като гледах как Хадок вихрено се носи и слушах животинските му крясъци, си рекох, че за негов късмет старият ми познайник сър Ричард Глосън не се навърташе наоколо. Този съвестен лечител на хлопащи дъски вече щеше да зове яките си помощници да тичат насам с усмирителна риза и да избършат прахта от килията с тапицираните стени.
— Добре, тъй да е — проговорих аз, след като го оставих да полулука на воля. — Преди да продължим, бих искал да ти благодаря за галантния жест да изпълниш ония стихчета вместо мен. Добре ли мина?
— Страхотно.
— И нямаше масови безредици?
— Нито една. Погълнаха ги като топъл хляб.
— Чудесно. Знаех си, че си непоклатим в очите на многоглавото чудовище и не те грози реална опасност. И все пак ти пое немалък риск и слава Богу, че всичко е свършило добре. Нищо чудно, че си опиянен — отбелязах аз, като прекъснах нов пристъп на лулукане. — Кой не би бил след подобен триумф. Ти направо ги насмете.