С това успя да развълнува Устъровата кръв и да пробуди Устъровото рицарство. Уверих я, че много преди в селския салон да зазвучи „Боже, Краля пази“14, от полицая Добс ще остане мокро петно.
— Знам, че ще се проявиш достойно в ролята. Бърти. И няма защо да ти казвам, че публиката очаква от теб велики подвизи. Дни наред в селото не се говори за нищо друго освен за предстоящия гастрол на Бъртрам Устър, знаменития столичен комик. Ти ще си гвоздеят на програмата. А Бог ми е свидетел, че тя има нужда от цяла шепа пирони.
— Кои са другите участници?
— Обичайният местен талант… и Езмънд Хадок. Той ще изпълни песен.
Начинът, по който произнесе това име — с мразовита погнуса, сякаш замърсяваше устните й, — ми подсказа, че Коко не беше сбъркал в преценката си относно отношението й към донжуанските попълзновения на Хадок. Съобразих, че трябва да подхождам тактично към въпроса и внимателно заподбирах думите си.
— А, да. Езмънд Хадок. Коко ми спомена за него.
— И какво ти каза?
— Ами туй-онуй.
— Свързано с мен?
— До известна степен.
— Какво точно?
— Ами намекна, стига да не съм го разбрал погрешно, че гореспоменатият Хадок се е проявил неподобаващо със сестринския персонал на Коко. Според брат ти вие с този Казанова по едно време сте се държали за ръце, но след като попалувал, той те захвърлил като стар чорап и се преориентирал към Гъртруд Уинкуърт. Но сигурно нещо не е разбрал.
Тогава тя заговори. Ако едно момиче, седмици наред е ходило с потрошено сърце и вкиснато до мозъка на костите, то започва да чувства, че колкото и да е драгоценна девическата гордост, душата си има своите нужди от чистосърдечна изповед. Пък и, разбира се, да си излее мъката пред мен не е като да се сополяви на рамото на чужд човек. Без съмнение в главата й се появи споменът как сме ходили заедно на уроци по танц и пред очите й изпъкна незабравимият образ на Устър с костюмче а ла малкия лорд Фаунтлерой и интересни пъпки по лицето.
— Не, всичко е разбрал правилно. Наистина се държахме за ръце. Но не Езмънд ме захвърли като стар чорап, а аз. Като чифт стари чорапи, целите в дупки. Заявих му, че не желая да имам нищо общо с него, докато не се вземе в ръце и не спре да пълзи пред ония свои лели.
— Да не би да пълзи пред лелите си?
— Да, като жалък червей.
Не можех да отмина това с мълчание. И по-достойни мъже от Езмънд Хадок са пълзели и продължават със страшна сила да пълзят пред лелите си и й го казах право в очите, но тя май не ме слушаше. И друг път ми е правило впечатление, че момичетата не ме слушат. Лицето й беше напрегнато, а очите — забулени. Устните й потреперваха.
— Не биваше да го наричам червей. Всъщност вината не е негова. Онези вещици го гледат от шестгодишна възраст, мачкали са го и са го тъпкали ежедневно в краката си, та сега явно му е трудно да отхвърли игото. Много ми е жал за него. Но всяко нещо си има граница. Когато се разтрепери от страх да им съобщи за нашия годеж, тропнах с крак. Настоях да им каже, той позеленя и запелтечи: „Олеле, не мога“, а аз отсякох: „Добре тогава, каквото било, било. Дотук.“ И оттогава не съм му проговорила, като изключим поканата да пее на концерта. А най-ужасното, Бърти, е, че съм луда по него. Само при мисълта за Езмънд ми иде да завия на умряло и да загриза килима.
И тя зарови лице в козината на Сам Голдуин, уж да демонстрира прилив на собственическа любов, а всъщност с цел да избърше бликналите сълзи. Лично аз бих предпочел да използвам копринена кърпичка, защото животното смърдеше, та се не траеше, но момичетата са си момичета.
След кратък размисъл измрънках едно: „Лоша работа“.
— Не, не, всичко е наред — взе се тя в ръце. — Просто нещо ми стана. Кога тръгваш за Девърил?
— Довечера.
— Как е самочувствието?
— Не твърде. Усещам ледена буца в стомаха. Никога не съм на висота в компанията на лели, а според Джийвс в Девърил Хол лелите се движели на тумби. Твърди, че са цели пет.
— Точно така.
— Множко, бих казал.
— С пет повече от крайно необходимото. Едва ли ще ти допаднат, Бърти. Едната е глуха, другата е смахната, а всичките са кучки.
— Силни думи, дете мое.
— Само защото не ми идват на езика по-силни. Ужасни са. Прекарали са целия си живот в оня порутен Девърил Хол и са като изпълзели от тритомен роман. Преценяват всекиго по местен критерий. Не си ли роден в графството, не съществуваш. Сигурно са припадали седмици наред, когато сестра им се е омъжила за бащата на Езмънд.