— Питам те, Добс — повтори Езмънд.
Полицаят въздъхна. Предполагам, че няма по-голяма душевна мъка за едно ченге от това да залови разбойника и да бъде принуден да го пусне. Но той склони глава пред неизбежното.
— Може и да сте прав, сър.
— Прав съм, разбира се — сърдечно заяви Езмънд. — Знаех, че и ти ще го разбереш, когато ти се разясни. Не искаме никакви съдебни грешки, напи така?
— Да, сър.
— И аз това казвам. Ако има нещо, от което се ужасявам, това са съдебните грешки. Коко, освободен си без петънце върху доброто ти име.
Коко отвърна, че много се радвал, а Езмънд отбеляза, че така си и мислел.
— Предполагам, че вие с Гъртруд няма да се мотаете и дълго да събирате багаж?
— Не, смятахме да тръгнем веднага.
— Същото бих предложил и аз.
— Ако Гъртруд се нуждае от дрехи — обади се Корки, — може да вземе от апартамента ми.
— Прекрасно — отсече Езмънд. — В такъв случай най-краткият път за гаража е оттук.
И посочи към френския прозорец, който поради меката нощ бе отворен. Похлопа Коко по гърба, раздруса ръката на Гъртруд и двамата се изнизаха.
Полицаят Добс изпусна поредната дълбока въздишка, докато ги гледаше да се отдалечават, та Езмънд похлопа и неговия гръб.
— Знам как се чувстваш, Добси — продума той. — Но като премислиш нещата, съм сигурен, че ще останеш доволен, задето не си изиграл най-важната роля при разбиването на две млади сърца през пролетта. На твое място щях да прескоча до кухнята и да си побъбря с Куини. Сигурно имате какво да си кажете.
Лицето на полицая Добс не беше от ония, дето лесно изразяват чувства. Приличаше на издялкано от неподатливо дърво от ръката на обучаващ се задочно скулптор, непрескочил третия урок. Но като чу това предложение, то определено се разведри.
— Прав сте, сър — рече, пожела лека нощ на всички и изчезна в споменатата посока с вид на полицай, съзнаващ, че животът, макар и сивкав на места, има своите компенсации.
— Е, това е всичко — заключи Езмънд.
— Да — потвърди Корки. — Ангелче, имам чувството, че лелите ти се опитват да привлекат вниманието ти.
Натискът на по-съществени събития ми попречи да спомена, че по време на предходната сцена лелите го даваха извънредно гласовито. Дори смятам, че няма да преувелича, като кажа, че вдигаха чудовищна олелия. А олелията вероятно бе пробила до горните етажи на къщата, защото в този момент вратата внезапно се отвори и разкри Благородната Дафни Уинкуърт по розов пеньоар и изражение на жена, погълнала шепа аспирини и масажирала слепоочията си с одеколон.
— На какво прилича това! — викна тя. Тонът й беше порядъчно кисел и не можах да я упрекна. Когато се оттеглиш в спалнята си с главоболие, не ти се иска половин час по-късно да се наложи да се връщаш поради възникнали безредици. — Ще бъде ли някой тъй любезен да ми обясни причината за тази врява?
Четири едновременни лели се оказаха тъй любезни. Фактът, че заговориха заедно, би трябвало да направи забележките им трудноразбираеми, ако не бистреха една и съща тема. Гъртруд, казаха те, току-що избягала с брата на госпожица Пърбрайт, а Езмънд не само изразил одобрение, ами им предложил услужливо колата си.
— Ето! — възкликнаха те, когато в подкрепа на изявленията им в тихата нощ се разнесе звукът на набиращ, скорост двигател и веселото бибипкане на клаксон.
Благородната Дафни запремигва като шляпната с мокра пачавра. Обърна се застрашително към младия благородник с напълно разбираема ярост. Малко неща са по-отблъскващи за една майка от бягството на единственото й дете с мъж, когото винаги е смятала за мръсно петно върху лицето на човечеството. Такова нещо като нищо може да й развали настроението за целия ден.
— Езмънд! Вярно ли е всичко това?
Гласът, с който заговори, би ме накарал да се покатеря по стената и да потърся убежище в полилея, ако се беше обърнала към мен, но Езмънд Хадок дори не посърна. Изглеждаше направо неустрашим. Приличаше на централната фигура на цирков плакат, показващ як мъжага във военна униформа, взиращ се с презираща смъртта решимост в очите на дванайсет кръвожадни човекоядни монарси на джунглата.
— Съвсем вярно — отвърна той. — И няма да търпя никакви пререкания по въпроса. Действах, както намерих за добре, и точка. Тихо, лельо Дафни. По-кротко, лельо Емелин. Млък, лельо Шарлът. Затваряй устата, лельо Хариет. А от теб, лельо Мъртъл, нито гък! Боже мой, като ви гледа човек, трудно би заподозрял, че аз съм господарят на този дом, глава на семейството и думата ми е закон. Не знам дали сте в течение, но в Турция за подобно неподчинение и опити да се диктува на господаря на дома и главата на семейството отдавна да са ви удушили и хвърлили в Босфора. Лельо Дафни, смятай се за предупредена. Още едно хлъцване, лельо Мъртъл, и ще ти спра джобните пари. А сега — продължи Езмънд Хадок, защото получи исканата тишина, — нека ви разясня кое как е. Допуснах осъществяването на брачните въжделения на младата Гъртруд, защото мъжът, когото обича, е наше момче. Това го знам от сестра му Корки, която се изказва извънредно ласкаво за него. Да, между другото, докато не съм забравил, ние със сестра му Корки също ще се оженим. Прав ли съм?