В хотел „Мариот“ бе нахлул цял полк, но не облечен с камуфлажи. И ако мъжете си приличаха по облеклото, то и жените не оставаха по-назад — всички бяха в „неофициално бизнес облекло“. Приличаше на кастинг за статисти търговски представители. Мъжете, включително и аз, бяхме с блузки с яки или ризи с копчета от горе до долу, съчетани с изгладени панталони цвят каки. Дамите изглеждаха така, сякаш бяха поканени на съвсем различно парти. Те носеха бизнес костюми5 и шалчета (момичетата в Пфайзер обичаха шалчетата си), освен ако не бяха от Калифорния, където модните корифеи бяха заменили панталоните, съчетани със сако, с поли, също съчетани със сако. Късно вечерта една жена ми обясни несъответствието в облеклото по следния начин:
— Честно казано, всичко това за облеклото е пълна глупост. Просто няма начин ние жените да се облечем неофициално, без да изглеждаме като повлекани. Затова трябва да носим това, което обикновено бихме облекли за работа, което означава, че дори когато ни кажат „неофициално бизнес облекло“, все едно са ни казали „официално бизнес облекло“. А вие, момчета, трябва да изглеждате така, сякаш току-що сте преодолели осемнайсетата дупка в играта на голф.
Бях наясно, че това нямаше да е единственият случай в кариерата ми, когато щях да слушам за несправедливостите спрямо жените в нашия доминиран от мъже свят.
Изтощен от тактиките за разтакаване, поех дълбоко въздух и се приближих към първата групичка, която забелязах. Протегнах ръка към една привлекателна, тъмнокоса жена, наведох се, за да прочета името й от табелката, висяща на врата й — още една прилика с военните, при които всеки трябваше да носи бадж с името си — и се представих на първата си колежка в Пфайзер. Така започна серията от запознанства, която продължи почти три дни. С незначителни изключения, почти всички от моите 149 съкурсисти бяха дружелюбни до невъзможност. Никога досега не бях прекарвал времето си с толкова много словоохотливи хора като мен и беше доста дразнещо. Кога щях и аз да взема думата?
Скоро ми се отвори шанс и аз бързо се възползвах да отворя голямата си уста. Стояхме в групичка от петима и някой подметна за начало на разговора:
— Какво ще кажете за събеседванията?
Трима от присъстващите завъртяха очи и многозначително кимнаха. Без да съм сигурен защо го правят, но сигурен, че не искам да съм единственият, който няма да го направи, аз също кимнах многозначително.
— Следваха едно след друго и ставаха все по-трудни — вметна една жена, с което предизвика взрив от коментари в групата и всеки се изказа за многобройните интервюта, които всички тези хора е трябвало да преодолеят. Накрая един шашна всички, като ни разкри, че е минал през седем събеседвания. Ченетата ни увиснаха от ужас и съчувствие. Повече не можех да се сдържам.
— Да — казах, воден от желанието да се присъединя към тълпата — а моето събеседване беше право в целта.
Към мен се насочиха четири стъписани погледа.
— Право в целта? Какво имаш предвид? — попита онзи, който подхвърли темата. — Не си ли ходил на повече от едно?
Очите на присъстващите сякаш издълбаха дупки в челото ми. Измъкни се. Отстъпи! Отстъпи!
— Не — усмихнах се на себе си. — Имах само едно.
Слухът за „човека с едно събеседване“ се разпространи по-бързо от конюнктивит в детска градина. Ако следобеда на следващия ден не бях отмъкнал хладилната чанта с бира от гаража на баща ми (петнайсет души се събирахме всеки ден след часовете, за да играем волейбол), може би въобще нямаше да си намеря приятели.
Това съвсем не бе единствената ми издънка в онези първи дни. Когато се запознах с Джина — ръководителката на началното обучение, която с подстриганата си до раменете руса коса, очила и раирана риза изглеждаше като излязла от реклама на „Брукс Брадърс“, аз не само не й благодарих за възможността и не й поисках някой блестящ съвет за успешно осъществяване на продажбите, които със сигурност щяха да бъдат предизвикателство за мен през следващия месец и половина, но и пренебрегвайки всички знаци, крещящи „Внимание, пред теб стои ултраконсервативна личност!“, й казах: