— Кажи им, че си професионално изцеден и имаш нужда да се оттеглиш, за да прецениш нещата — инструктира ме мъдрият ми приятел Ранах. — Пич, вложили са толкова много пари за обучението ти през тези години, че няма начин просто да те оставят да си отидеш.
Видя ми се логично, особено като се има предвид факта, че наскоро в Пфайзер бе направено проучване за задържане на кадрите, което разкри тревожна степен на изхабяване сред търговските агенти със стаж между четири и шест години. Петата ми година се падаше през август, само след няколко месеца, така че си поисках извънреден отпуск, но бях информиран, че или работя за Пфайзер, или не.
Когато Мич ми се обади, вече се бях метнал на миатата си67 (спонтанно решение за придобивка, взето в чест на първия слънчев ден за 1997 година в Северна Индиана, който се случи в края на март; ако бях работил малко по-упорито, вероятно щях да мога да си позволя Z-3) и шофирах от Сан Франциско към Финикс — Остин — Литъл Рок — Нашвил — Саут Бенд — Ню Йорк Сити — Нюарк, Делауеър — Итака, Ню Йорк — Синсинати — Атланта — Хилтън Хед — Джаксънвил, Флорида — Грийнсбъро, Северна Каролина. Не е най-прекият път, но въпросът не беше в това. Всяка вечер бях с приятели; запознавах се с бебета, произведени от двойки, на чиито сватби бях присъствал, и шестте маршрута снижиха неудовлетворението ми. Мич разбра основанията ми да напусна. Когато ми се обади, имах невероятно много време.
— Чу ли? — попита той.
— Кое?
— Ти си номер едно.
Ударих с длан волана. Добре! Начин да се откажа като победител!
— При кое лекарство?
— Не само за едно лекарство. Като територия. Ти си номер едно. Твоят район е номер едно. В страната.
Отне ми известно време да го смеля.
— Продажбите ти на Виагра най-после се покачиха.
— Будалкаш ли ме?
Не го правеше. Преди да напусна бях класиран в първата третина за региона и знаех, че „се движа добре“; седмичните ми продажби се покачваха, но нямах представа, че ще стигна до върха.
Пфайзер изоставаше с около два месеца с данните за продажбите, което означаваше, че стойностите на един дистрибутор, оповестени през март, всъщност бяха за лекарства, продадени през януари. Бях напуснал в средата на май, следователно данните за юли все още бяха валидни за мен.
Бях номер едно в страната.
— Мич, трябва да затварям, човече. Благодаря за новината, но се налага да се обадя на някого.
Той си взе довиждане, но не и преди да ми сподели, че от Главното управление запитали защо на дистрибутор номер едно в страната — рекламното лице на проблема на Пфайзер с кадрите — му е било позволено просто да напусне компанията. С усмивка на уста натиснах скоростното набиране на мобилния си телефон.
— Райди.
— Здравей, татко! Познай какво стана?!
Епилог 2
— Какво? Почакай?! Ей така просто си напуснал работа и си заминал?!
Чувах го от много хора, след като излезе книгата. Постъпих зле като осветлих читателите и им позволих да разберат мотивите за решенията ми по този въпрос.
Ако в началото на „Трудната продажба“ просто бях споделил своите надежди, мечти и страхове, никой нямаше да се изненада, че накрая съм напуснал Пфайзер.
Но аз не мислех, че на някого му пука за надеждите, мечтите и страховете на някакъв дистрибутор на лекарства, който егоистично си мисли, че историята му си заслужава да бъде разказана. Години по-късно, след като прочетох такива затрогващи и въздействащи книги като „Нежният бар“ на Морингер и „Безпощадната минута“ на Крейг Милани, вече зная, че читателите купуват мемоари, и което е още по-важно, купуват ги заради надеждите, мечтите и страховете на автора, изразени в тях. В това отношение съм ощетил читателите си, а и самия себе си.
Винаги съм си бил разказвач. Помня как приятелите ми от прогимназията ме подбутваха да им разкажа историята си, макар че дори аз самият още нямах такава.
Нямах обаче представа, че съм писател, до средата на първия семестър от втората си година в Нотр Дам.
Занятията ни през първата година се водеха от Сотириос Барбър, професор по политически науки, който ми беше казал, че „написаното от мен има глас“ и че „би трябвало да използвам този глас по-често“. Тогава кимнах, сякаш знаех какво има предвид. Истината бе, че въобще си нямах понятие и безразсъдно се отказах да помоля за съдействие.