На следващата година имах важна писмена задача. Учудващо, но не изчаквах до последната минута, за да седна да пиша. Не бях свикнал да отделям толкова много време, но потърсих още едно мнение. Отбих се в кабинета на професор Барбър, без да го предупредя. Предположих, че няма да си спомни за мен и започнах да обяснявам кой съм.
— Помня те, Джейми.
Изчервих се от смущение, но и от прилив на адреналин. Той ме помнеше! Направи ми знак да седна срещу него. Прочистих гърлото си.
— Вероятно не си спомняте, но миналата година ми казахте, че в написаното от мен има „глас“. — Той остана мълчалив като спасител през зимата. Продължих: — Питах се дали бихте прочели това и дали бихте ми дали обратна връзка?
Той се съгласи. Връчих му страниците и станах, за да си тръгна.
— Къде хукна? — с недоумение попита той. — Седни, докато ги прочета.
Преглътнах. Десет минути треперих. Накрая той остави творбата ми на бюрото, побутна очилата на носа си и ме погледна.
— Точно това е гласът, за който ти говорех.
Човек би си помислил, че съм измъкнал Екскалибур68 от шибания камък. Със сигурност академичният интерес на професор Барбър бе съсредоточен върху правителствените, а не върху творческите писания. За мен това нямаше значение. Аз си бях бъбривко; твърде малко мисли влизаха в мозъка ми, без да излязат оттам като думи, насочени към някого. Но аз все още на никого не бях казал, че мечтая да бъда писател. Професор Барбър ми даде увереността, от която се нуждаех, снежната топка, от която започна лавината в моя живот.
Излязох от кабинета му писател.
Разбира се, отне ми мнооооооооого време, докато направя нещо по въпроса.
Около месец след като напуснах Пфайзер ми се обади бивш колега от Небраска на име Тери Пацнер, с когото бяхме заедно на обучението, след като ме повишиха в урологичния отдел. Тери напусна Пфайзер скоро след мен и започна работа в онкологичния отдел на Ели Лили. Там наемаха хора и Тери каза, че имам голям шанс.
Да работя за Лили? За лъжливите копелета, които пробутваха прозак за акне? (Май си го измислих.) Как пък не. По-скоро бих станал главен готвач в „Макдоналдс“. Наговорих на Тери какво ли не.
Той изригна срещу мен колко различно е да продаваш лекарства за химиотерапия в сравнение с това да продаваш Виагра.
— Трябват ни само по три посещения дневно.
Това изведнъж привлече вниманието ми.
— Лекарите не гледат на нас като на съмнителни търговски агенти, а като на консултанти. Почти всичко се продава „извън етикета“69, защото кой би следвал предписанията на ФДА, щом се опитва да спаси пациент с рак?
Брей, консултант? Никога преди не се бях чувствал равностоен с някой лекар.
— А знаеш ли кое е най-хубавото от всичко? Няма мостри!
Това пък съвсем не можех да го разбера.
— Химиотерапията е отровна, пич. Дистрибуторите не могат просто да раздават тези лекарства наляво-надясно.
Три посещения дневно и то без мостри. Същият следобед изпратих автобиографията си.
Две седмици по-късно се явих на поредица от интервюта в Лос Анджелис. Никой от тримата мениджъри не можеше да повярва, че просто така съм се отказал и съм напуснал Пфайзер. Свивах рамене и се усмихвах, уверен в добре отрепетирания си отговор.
— Аз съм специализиран дистрибутор. С това се занимавам. Но към края на престоя си в Пфайзер бях специализиран дистрибутор само на думи. Имаше толкова много дистрибутори, които посещаваха уролози, че аз не можех да предложа нищо специално и не исках да продължавам да работя по този начин.
Интервюиращите ме изгледаха така, сякаш току-що бях признал, че решението ми за пенсиониране зависи от спечелването на лотарията. Очаквах подобна реакция. Облегнах се и сключих ръце зад тила си:
— Освен това, какво би могло да ме задържи в Модесто? Станах на трийсет, финансово осигурен съм най-малко за няколко месеца напред. Нямам съпруга или деца… Кога друг път в живота си ще мога просто да оставя всичко и да пътувам из страната?
Един от интервюиращите бе женен татко в средата на трийсетте. Друг пък бе необвързан мъж в средата на трийсетте, който по-късно ми призна, че никога не бе пътувал из страната и докато ме слушал, осъзнал, че може би никога няма просто да попътува из страната.
69
Масова практика да се предписват някои лекарства не точно за болестите, изброени на листовката, а по лична преценка на лекаря, че биха могли да помогнат за някое друго заболяване. — Б.пр.