Довърших:
— Просто се забавлявах, посещавайки приятелите си къде ли не, докато един ден приятелят ми Тери се обади да ми каже за невероятната възможност отново да бъда специализиран дистрибутор. И ето ме тук.
Получих работата. Не точно онази, за която бях интервюиран и която бе обявена като Лос Анджелис Запад; готино звучи, а? Областният мениджър ме увери, че искам Лос Анджелис Метро70. Това вече не ми звучеше готино. Звучеше ми опасно. И то си беше. Уатс и Комптън също спадаха към района ми. По-късно обаче отбеляза, че Лос Анджелис Метро включва и Хаваите. Искаха от мен да прекарвам всяка пета или шеста седмица в щата Алоха.
— Изглеждаш като човек, на когото ще му хареса това.
Да, сър, наистина съм.
През октомври 2000 година се преместих в Манхатън Бийч. Няма да ви отегчавам с подробности колко велико е да живееш на плажа. В адреса ми имаше „Стренд“, калифорнийската дума за крайбрежие. Ударих джакпота.
Работата се оказа не толкова забавна. Шегите при продажбите на химиотерапевтични препарати бяха значително по-малко от онези при продажбите на Виагра, но аз открих, че онкологията ме удовлетворява безкрайно повече от предишната ми дистрибуторска роля. Продавах Гемзар. Лекарството се използваше най-вече като основно лечение за рак на панкреаса и недребноклетъчен белодробен карцином, и като лечение от трета — четвърта степен в късен стадий на рак на гърдата.
Не лекувахме никого. Вместо това Гемзар бе предназначен да удължи живота на пациента и да облекчи симптомите му. Удържахме победа, когато някой заклет пушач доживяваше да види раждането на внучката си. Винаги ще оценявам и ще изпитвам уважение към онова, което онколозите, техните медицински сестри и помощният им персонал правят всеки ден.
Опитът ми в продажбите с Пфайзер си пролича в Ели Лили. С партньорката ми Дженифър приключихме първата си година като номер едно в страната. Фармацевтичното ни бъдеще ярко блестеше на хоризонта.
Аз обаче не бях щастлив. По дяволите, та аз бях роден за писател! И така, започнах да пиша. Нещо си. Пишех на пресекулки; имах дълги периоди на сериозна работа, следвани от месеци на бездействие. Така и не разбрах как въобще довърших книгата си.
Никога не бях предполагал, че избавлението ми чрез писане ще дойде не свише от някой ангел, а от Индианаполис, от Главното управление на Лили. Оказа се, че пътуванията ми до Хаваите на всеки пет или шест седмици бяха не само част от завидната ми работа; те ми осигуряваха дванайсет часа непрекъснато време за писане. След няколко пътувания осъзнах, че съм като в капан в самолета. Никой друг не можеше да определя с какво да се занимавам по време на полетите. Аз бях този, който решава дали да си подремна, дали да гледам тъпи филми… или да пиша. Накрая, след години празни приказки, избрах последното.
Завърших „Трудната продажба“ за шест месеца, но не успях да намеря литературен агент, който да прояви интерес към ръкописа. Месеците минаваха, а отказите се трупаха. Не пазех всички писма от началото, така че за мотивация на бюрото ми имаше само двайсет и шест, но всъщност бяха много повече.
После, на 6-и септември 2003 година отидох в Саут Бенд да гледам Нотр Дам Уошингтън стейт гейм. Датата не се е запечатала в ума ми заради историческото завръщане на ирландците след като губеха с деветнайсет точки, нито заради факта че братовчед ми Майк ме изхвърли, буквално ме метна като „парче месо“ от Лайнбекър Лаундж, най-известния бар в Саут Бенд. Не, онази първа събота на септември се откроява в съзнанието ми, защото тогава един приятел ми посочи пътя на издаването.
Срещнах Ед Трифоне (онзи, чиято алергия към кучето бях излекувал със Зиртек), с когото бяхме разговаряли за последно преди две години в бара на комплекса за запалянковци. Докато обменяхме клюки, той ме попита за книгата. Само поклатих глава:
— Не мога да намеря агент, не мога да я публикувам. Лоша работа.
Ед ме помоли да му дам ръкописа, за да го изпрати на Кати Андрюс, съсобственичка в Андрюс Макмийл пъблишинг в Канзас Сити. Тя беше също в борда на директорите в Нотр Дам и Ед я познаваше от работата си в офиса за връзки с бивши възпитаници. Благодарих му за предложението и му обясних, че ако всеки, който познава някой издател, му изпрати спонтанно ръкопис, то тогава всеки издател би имал нужда от допълнителен склад, където да трупа всички онези страници, които никога няма да прочете.