Но Ед настояваше. Не искаше ръкописът ми да пропадне. Накрая се предадох. Беше ми по-лесно да му изпратя ръкописа, отколкото да го разубедя. Както и очаквах, не дойде отговор от издателя.
Две седмици по-късно от Ели Лили направиха същата съдбоносна грешка, която Пфайзер бяха направили през 1998 година — повишиха ме. Но този път практически станах инструктор по продажби. За мен в това имаше ирония: кръшкачът, който веднъж прекара три дена в Лондон, докато от Пфайзер мислеха, че реализира продажби във Форт Уейн, Индиана, сега моделираше младите фармацевтични умове.
Територията ми за обучение се простираше от Лос Анджелис до Кливланд. Работейки с двама дистрибутори седмично, аз прекарвах във въздуха почти толкова време, колкото и на земята. Излитах в шест сутринта в понеделник и се връщах късно вечерта във вторник. После излитах в шест сутринта в четвъртък и се връщах в петък вечер. Повечето инструктори отсъстваха по четири поредни дни, но моята шантава програма ми позволяваше да съм вкъщи в сряда вечерта за мачовете в смесената лига по флаг футбол71. Майка ми коментираше:
— Нищо чудно, че си сам. Кой ще иска да е с някой, който планира програмата си спрямо флаг футбола?
Обичах да съм инструктор. Най-хубавата работа, която някога съм имал. Още ми липсва.
През януари 2004 година ми се обадиха от Андрюс Макмийл. Редакторката Кристин „Крис“ Шилиг ми каза, че искат да издадат книгата ми. Майка ми нарече това „още едно чудо от Нотр Дам“.
Едва не напуснах работата си веднага след предложението за издаване. Крис ме помоли да не го правя:
— Писателите рядко печелят достатъчно пари, за да успеят да се посветят на творчество през цялото време, Джейми. Моля те да запазиш добре платената си работа и да изчакаш да видиш какво ще стане.
Обожавам тази жена. Разбирате ли, ако не сте Джесика Линч, току-що завърнала се от Ирак, издаването на книга отнема най-малко една година.
За начало имах доста да преработвам. Крис Шилиг бе търпелива жена. За щастие Ели Лили ми помогнаха още веднъж, тъй като постоянните ми полети, свързани с обучението по продажби, ми осигуряваха достатъчно време да направя преработките си във въздуха.
Работата заедно с издателя правеше книгата да изглежда реална, но аз не можех да забравя, че все още имам друга постоянна работа. Паникьосвах се всеки път, щом видех на дисплея ми да се изписва кодът +317 на Индианаполис; бях сигурен, че моята тайна ей сега ще бъде разкрита. Родителите ми ме подтикваха да използвам псевдоним и да махна от текста специфичните маркери за идентификация (например Фресно). По този начин щях да продължа да водя удобния си начин на живот без излишен риск, но егоцентризмът ми никога нямаше да допусне това. Независимо дали щяха да ме възхваляват или критикуват, аз исках светът да знае, че Джейми Райди е авторът на „Трудната продажба“. За малко всички да разберат и то много по-скоро, отколкото бих искал.
През ноември 2004 година излязох на среща с невероятна брюнетка на име Аманда, която ми каза, че е прочела в Интернет всичко за мен и книгата ми. Едва не разлях питието си върху блузата й.
— К-к-как?
Тя обясни, че когато се прибрала след първата ни среща е пуснала името ми в Гугъл. По онова време подобно действие бе новост, но то я бе успокоило, че не съм сериен убиец, и тя се бе съгласила отново да излезе на среща с мен. След втората ни среща аз хукнах към къщи и пуснах името си в Гугъл. Стана ми ясно, че фирмата за връзки с обществеността, която бяха наели от Андрюс Макмийл, за да рекламира книгата, бе пуснала на уеб сайта на издателството страничка с „предстоящо“. От всяка пора на тялото ми потече пот. Паникьосан изпратих спешен имейл на Крис. За щастие фирмата свали уеб страницата преди някой от Лили да я открие.
Скоро след това моят близък приятел и адвокат Патрик Суини ми уреди среща в агенция Герш, втората най-стара холивудска фирма. Срещнах се със Стив Крейвит и Ейми Шифман, съответно адвокат и агент, за да обсъдя с тях да ме представляват при продажбата на авторските права за филмиране на книгата ми. Това изглеждаше малко вероятно, но тримата си допаднахме и аз подписах с Герш.
Когато първият екземпляр на „Трудната продажба“ пристигна по пощата, просто седнах и се втренчих в книгата, като в същото време цели десет минути я въртях в ръцете си. Просто не можех да спра да го правя. По телефона казах на майка ми: