— Сигурно така се чувства някоя жена, която току-що се е сгодила.
От Андрюс Макмийл пуснаха „Трудната продажба“ по книжарниците в началото на март 2005 година. Часовникът продължи да отброява в обратен ред края на кариерата ми в Ели Лили. Знаех, че съм разкрит. Компанията или щеше да ми плати много пари, за да се оттегля тихичко, или щеше да ме изрита, което пък би се оказало реклама, подпомагаща продажбата на книгата. Само не знаех кой от двата начина щяха да изберат в Лили.
Казах на бившия си партньор в продажбите за издаването, защото го харесвах и не исках да го оставя в неведение. Той многозначително се изхили и каза:
— Значи си прекарал всички ни, Райди?
Учудващо, но шефовете на компанията не научиха за книгата докато не ги информирах със специален имейл в петък, 4-ти март 2005 година. Изпратих имейл на шефа си (мениджър на западния регион) и на неговия шеф (директора на онкологичния отдел), както и на мениджъра по човешките ресурси в онкологичния отдел със следното съобщение: „Искам да ви уведомя, че издадох книга, която ще излезе следващата седмица. «Трудната продажба: еволюцията на един дистрибутор на Виагра» е хроника на петте ми години в Пфайзер и безумието в продажбите на Виагра“. Напълно вярно, но без да описва изцяло онова, което се задава.
Шефът ми не ми върна отговор.
Дамата от човешки ресурси ми отговори: „Ау, поздравления, Джейми! Ще я потърся“. Моят адвокат ми каза да принтирам отговора и да го запазя на сигурно място.
Директорът на онкологичния отдел отвърна: „Не знаех, че пишеш книга. Надявам се, че ще получа безплатно копие“. Адвокатът отново ме посъветва да принтирам имейла. Прекият ми началник обаче бе влязъл в Амазон, бе направил проучване и прочетеното онлайн въобще не му беше харесало. Той наистина не хареса онова, което прочете, когато книгата пристигна в дома му. Така слухът бързо се разпространи.
Една приятелка, която работеше в Главното управление в Индианаполис, ми разказа, че директори на други фармацевтични компании започнали да звънят на колегите си конкуренти в Лили и да ги питат защо са позволили на „онзи нещастник“ да издаде книга. Това накарало длъжностните лица от Лили да започнат да звънят надолу по веригата с въпроса:
— Онзи нещастник работи за нас?
На 21-и март, понеделник, ръководството ми забрани да работя. Накараха ме да долетя в Главното управление за среща, която се състоя на 25-и март.
Срещу мен на масата седнаха адвокатът на компанията, директорът по човешките ресурси и шефът ми. Те прекараха по-приятната част от двата часа като ми говореха, че съм неподходящ за наемане негодник, който никога няма да работи отново. Най-доброто, което съм можел да направя за всички засегнати, било да приема незначителното им предложение на раздяла, да получа заплатата си за четири месеца, срещу което да подпиша споразумение, че няма да го разгласявам.
Отказах. Казаха ми, че съм луд, но не знаеха онова, което знаех аз.
Отрядът негодници от Лили си нямаше и най-малка представа, че нахъсаните фармацевтични репортери от Ню Йорк Таймс, Асошиейтед Прес и CNBC само чакаха да ме изслушат. Един човек, когото дори не познавах — Питър Рост, бивш вицепрезидент на Пфайзер и настоящ говорител на компанията, бе подшушнал на медиите за вероятното ми уволнение. Репортерите не можеха да повярват, че съм толкова наивен или глупав да издам книгата, докато все още работя във фармацевтичната индустрия, и бяха заинтригувани от идеята, че от Лили ще ме съкратят, въпреки риска да привлекат вниманието на медиите.
И тримата нафукани шефове бяха сигурни, че компанията просто ще ми плати, за да се примиря и тихичко да си отида.
Перифразирам:
— Те не искат да ти дават повече публичност, отколкото разполагаш в момента. Кой знае какво можеш да разкриеш за начина, по който Ели Лили върти бизнеса си! Обади ми се, ако са толкова тъпи, че да те уволнят.
Някои от приятелите ми, важни клечки в големи компании от други индустрии, потърсиха мнението на колегите си по човешките ресурси. Какво бихме направили ние, ако трябва да се справим с някой непредсказуем автор като този? Отговорът беше универсален: платете на онзи нещастник да изчезне. Средствата, които една компания би прежалила в замяна на добре изпипано споразумение за неразгласяване, бяха от две до пет годишни заплати.