Въвеждането ни в Метода Пфайзер започна секунда след началото на първия учебен час. Според разписанието, обучението трябваше да започне в осем сутринта. Следвайки го, доста хора дойдоха в 7:58 и им бяха необходими няколко минути, за да изпият по чаша кафе. Грешка.
Докато всеки един от 150-имата ни обикаляше да търси мястото с името си, Джина застана отпред с недоволен вид. Когато стадото най-после се настани, тя заговори:
— Часът е 8:04. Занятията започват в осем. Това означава не да дойдете в осем, а да сте заели местата си и да сте готови за участие преди осем. При нас е в сила Времето Пфайзер, което означава, че ако не сте тук 10 минути по-рано, вече сте закъснели.
Огледах залата, за да преценя реакцията. И докато военните кимаха, сякаш искаха да кажат: „Нищо ново“, главите на част от останалите се въртяха около оста си, търсейки някой да потвърди, че това е шега. Обсебила пълното ни внимание, Джина продължи с обучението.
Който и да е разпространител на лекарства, от която и да е компания, ще ви разкаже как е излязъл от първите уроци с убеждението, че техните лекарства са най-добрите, които въобще се произвеждат — такова бе внушението на фармацевтичното промиване на мозъци. Представителите на Пфайзер приключиха обучението с убеждението не само, че лекарствата на компанията са най-добрите, които се произвеждат въобще, но и че нашата компания е най-добрата в света. Лекари и конкуриращи се представители ежедневно коментираха Доктрината Пфайзер — внушаваща ни, че сме много по-добре от който и да е друг търговец. Интересното бе, че обучените в армията излизаха от новобранския лагер със същото чувство на непоклатимост, на неразрушима вяра, че на земята няма по-добре подготвен войник. Ключът към създаването на тази самоувереност и на двете места бе един и същ — безкрайно повтаряне на посланието и целта.
В началното обучение треньорите сержанти изпращаха просто, но забележимо послание — американската армия е кулминацията на военната подготовка и трябва да си благодарен на щастливата си звезда за предоставената ти възможност. Лайно си и лайно ще си останеш, ако не усвоиш програмата. Кой не би искал да премине от клозета в двореца? Един поглед към сержант инструкторите показваше на новобранеца как трябва да изглежда истинският войник — перфектно изгладена униформа, обувките блестят като капака на току-що излъскан черен Лексус, а тялото е готово по всяко време за сто лицеви опори. Те бяха живото въплъщение на това, което трябваше и искахме да станем.
Малко от инструкторите в Пфайзер можеха от раз да направят сто лицеви опори, но и загубили форма нямаше. Обучаваха ни бивши бойни пилоти и армейски рейнджъри, бивши мажоретки и колежански спортисти. Непрекъснато слушахме как тогавашният изпълнителен директор Бил Стиър всяка зима води семейството си на ски и как търговски представител от Калифорния е бил световен шампион по канадска борба. Посланието беше ясно — в Пфайзер няма разплути хора. Въпреки че не всички бяха супермодели, всеки от преподавателите беше добре облечен и посвоему привлекателен. Бяха пъргави, с гладка и уверена дикция, и никой от тях не изглеждаше на повече от трийсет и пет. Всеки от тях имаше енциклопедична памет дори за най-незначителните подробности по отношение на продуктите и перфектно произношение на сложните научни термини. Млади, елегантни и талантливи, те представляваха онова, което ние трябваше да станем, и в много случаи — наистина искахме да станем.
— В отдела за професионално обучение! — отговорих, когато Брус ме попита къде бих желал да работя след две години.
На няколко бири харесвах инструкторите си още повече. Далеч от подиума, те се оказаха забавни хора, които не се вземаха прекалено на сериозно, имаха желание да споделят опита си и вдъхваха доверие. Научихме много за тях. Понякога твърде много. Двама от най-популярните преподаватели бяха младежи на около двайсет и пет, Мат и Едуард. Мат, като типичен италианец от североизтока, си падаше малко лицемер; бивш щангист, чийто глас омекваше, когато говореше с жени, но въпреки това бе добро момче. Едуард, висок, някогашен питчър в колежа, докарваше жените до лудост с убийствения си гардероб и елегантния си стил. С бръснатата си глава приличаше на Майкъл Джордан. Една вечер, докато пиехме бира, ни разказаха история за Мат и Едуард, като съквартиранти в една хотелска стая на среща в Пфайзер.