След като ни нахъсаха, инструкторите ни натъпкаха с всякаква информация, която трябваше да знаем, за да задържим Пфайзер на върха. През първата седмица от началното обучение се занимавахме с основите на анатомията и фармакологията (как лекарствата въздействат на тялото) и всеки ден имахме изпити. Не бях възхитен от перспективата да вземам по тест на ден, но настроението ми значително се подобри, след като научих, че 80% е оценка, с която се минава. Освен заради почетна титла — обучаващите се с най-високи оценки получаваха грамота и потупване по рамото, нямаше смисъл да се изпъква академично. Или аз не съм обърнал внимание, ако е имало смисъл. Изправен пред избора да уча, за да бъда номер едно, или да положа минимум усилия, за да премина, аз се отправих към бара. И не бях единственият.
Имаше нещо ободряващо в това да влезеш в бара на хотела и да откриеш там приятелите си, вдигнали крака и оставили учебниците си между бутилките с бира. Ободряващо или трогателно, както бе описал сцената Брус.
— Е, добре — каза той на Стив от моята група и на мен, с развълнувано кимване, — вече ми е ясно какво ще стане с вас, момчета.
Ние се спогледахме: „О, по дяволите, пак се започва!“. Очите на Брус се присвиха и той продължи:
— Ако вие, момчета, имате желание да продължавате по този начин, добре. Нямам търпение да видя как ще се справите на изпита.
Това ни постресна и ние се наведохме над учебниците. После играта продължи, някой отново донесе по питие за всички и ние някак пропуснахме момента с ученето. Когато на следващия ден двамата със Стив изкарахме по 90 точки, Брус показа смесени чувства. Ние пък бяхме доволни. Две бири, моля.
Следващите две седмици преминаха в сериозно обучение за лекарствата, които щяхме да продаваме на педиатри, лекари по УНГ (уши, нос, гърло) и гинеколози. Нивото на сложност на изпитите драматично нарасна, тъй като лекторите бяха на мнение, че трябва да сме експерти по отношение на продуктите. В общи линии трябваше да знаем всичко. Пази боже някой труден за убеждаване доктор да ни зададе въпрос, на който не можем да отговорим; може би никога повече нямаше да имаме възможността да се видим с него. Трябваше да имаме и сериозна представа за конкурентните ни продукти. Често цитирайки „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ, нашите инструктори ни подтикваха да опознаем враговете по-добре, отколкото познаваме самите себе си. Последиците бяха, че запаметявахме дози, странични ефекти, степени на ефикасност, все в търсене на слабостите им. Отначало ми беше трудно да се справя с нарасналото напрежение и с мъка изкарвах някоя точка над 80-те. Ако Пфайзер набираше новобрански кадри за НАСА, сигурно нямаше да е чак толкова трудно и това дяволски ме измъчваше, след цялото онова четкане от страна на преподавателите колко сме умни и успешни. Достатъчно мотивиран да премина едно ниво нагоре, започнах да уча повече и седнах до една от малкото учещи групички. Никога не бях виждал толкова много листчета за запаметяване.
— Каква е дозировката на Цитромакс при хламидии? — прошумоляване. — Един грам, веднъж на ден.
Към края на първата триседмична сесия се почувствах много уверен в познаването на продуктите.
Фаза II въобще не приличаше на Фаза I. Довиждане, блузки с якички и фланелки; здравейте, костюми и вратовръзки. Обучението се провеждаше не в хотел „Мариот“, а в корпоративния център за обучение на Ай Би Ем в Палисейдс, Ню Йорк, където Пфайзер наемаха помещения, преди да си построят собствен център за обучение. Новото място — впечатляваща модерна сграда, крещяща на професионализъм — ни напомни, че сме приключили с академичната атмосфера. Започваше бизнесът.