— Докторе, миналия месец се съгласихте да изпробвате Цитромакс при следващите си десет пациента с възпаление на средното ухо. Какво ви попречи да го направите?
Скоро след като видяхме как го правят професионалистите, получихме нашите каталози. Докато безцелно прелиствах ламинираните страници, дори не подозирах колко близки щяха да ми станат данните, които те съдържаха. Точно както новобранците в армията се научават да разглобяват и сглобяват своята пушка М-16 със завързани очи, ние можехме без колебание да отворим на която и да е страница от каталога и да избълваме заучените реплики. Нощно време започнах да сънувам как „обработвам“ инструкторите си в ролята на лекари и съвсем не бях единственият. Правехме го непрекъснато, като си разяснявахме един на друг; подхващахме разговора по време на обяд, из коридорите, дори в банята. Никой не искаше да се провали пред камерата.
В средата на 90-те използването на видеозаснемане като част от обучението все още бе нещо относително ново за фармацевтичната индустрия. Пред включената червена лампичка агентите обработваха инструкторите, играещи ролята на лекари. След това преподавателите превъртаха записа и критикуваха изпълнението. Когато един приятел съкурсник с предишен опит в продажбите бе запитан какво представляват сесиите с видеозаснемането, той спокойно отговори:
— Гадно е.
Разговорите за нощи, в които сънят бе на пресекулки, драматично нараснаха.
Преди това обаче трябваше да минем през друго изнервящо препятствие — да „обработим“ мениджъра си пред останалите от групата. В една неделна вечер ни бе казано да се разделим според съответните ни райони. По онова време вече не се изпотявах, когато водех беседа пред групата и бях доста изненадан да усетя стягания в раменете, когато влязох в залата, определена за нашия район. Това ме направи още по-нервен. От втори клас насам не бях показвал нервността си пред публика.
През 1978 г. бях избран да се явя на събрание на Съвета по образованието и да прочета есето си от една страница на тема Придобиването на остров Манхатън. Докато пътувахме натам, родителите ми започнаха да ми напомнят — на мен, вече доста гръмогласно дете, да „говоря много, много високо, за да могат да чуят дори хората в дъното“. Посланието ми се наби в съзнанието. Залата беше пълна с родители, но отпред имаше двайсет свободни места, запазени за докладчиците. Всеки стол имаше табелка с името на ученика. Обиколихме да ги огледаме — ДЖЕЙМИ РАЙДИ, ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ ЕЛДОРАДО, беше залепена на стола най-вляво на първата редица. Бях първи.
Застанах на сцената, стиснал в ръка есето си, написано с големи печатни букви и се втренчих в тълпата, докато една хубава жена нагласяше микрофона пред мен. Микрофон? Родителите ми не бяха предвидили употребата на микрофон, но беше твърде късно да препрограмират осемгодишния си оратор, на когото бе казано да говори много високо и който, представете си, направи точно това.
— ИНДИАНЦИТЕ ПРОДАЛИ МАНХАТЪН ЗА ДРЕБНИ ПРЕДМЕТИ НА СТОЙНОСТ СЕДЕМНАЙСЕТ ДОЛАРА…
Родителите ми никога повече не ме подтикнаха да говоря високо.
През годините съм бил солист на училищни концерти, чел съм на литургии, неспирно съм докладвал на командващите генерали в армията и въпреки това бях нервен преди първото си официално представяне пред моя мениджър и деветимата ми колеги. Брус дръпна малка агитационна реч, че „няма от какво да се притесняваме“ и помоли някой доброволец да започне. Молбата му бе последвана от шумолене на хартия, чесане по врата и втренчване в обувките, но не и от вдигнати ръце. Бръмченето на флуоресцентната лампа на тавана ми се струваше оглушително. Накрая, под въздействие на нещо, което щеше да се окаже блестящ ход и да стане основен елемент в арсенала на Райди, казах, че аз ще го направя. Всички, начело с Брус, изглеждаха изумени. Цапнатият в устата любител на пиенето искаше да бъде първи?