Логиката ми беше проста — ако минех първи и се издънех, хората щяха да са великодушни към мен, защото съм бил доброволец. Но да мина пети или шести поред и да се изложа, щеше да е пълна катастрофа. Или пък, ако минех пети или шести и се справех добре, другите биха могли да оспорят, че съм се възползвал от чутото при предишните четири-пет представяния. Но ако минех първи и се представех наистина добре, щях да съм суперзвезда.
Онази вечер Брус се влюби в мен. В рамките на десет минути тръгнах от проблема, преминах към връзката му с конкретния човек и постигнах надмощие. Впоследствие започнах да искам всеки път да съм първи. Скоро Брус престана да приема предложенията ми с обяснението, че според него хората трябва да се научат да водят агитацията под напрежение. Възпрепятстван, аз промених стратегията си. След като се опитах да мина първи, но не ми позволиха, пожелах да изляза непосредствено след най-зле представилия се от екипа. В крайна сметка, как нямаше да изглеждам добре след такова ужасно представяне? За щастие, в групата имахме няколко не особено блестящи изпълнители, които ми даваха многобройни възможности да изпъкна.
Лошото бе, че съвсем не блестях толкова много, когато се завъртяха камерите. Начинът на провеждане беше прост — търговският агент трябваше да притисне „доктора“, използвайки нагледното си средство, чиито страници бяха покрити с бележници, написани на жълти самозалепващи се листчета („По-малко телефонни обаждания на медицинските сестри през деня!“ или „Златен стандарт!“8). И това в рамките на от седем до дванайсет минути. След като се изредяха четири-пет души, те се събираха, за да изгледат заедно записа и да чуят мнението на инструктора.
Наистина бе забавно да се види какво се случва с хората, включително и с мен, след включването на червената лампичка. Бившите бойни пилоти замръзваха, ветераните в продажбите се запъваха и пелтечеха. Хора, които изглеждаха супер самоуверени, се сриваха пред камерата.
— Една от ползите от Митрозакс, доктор…
Изложението ми вървеше гладко, но се почувствах унижен, щом видях на записа, че сякаш от нищото ми се беше появил нервен тик. Преминавайки по-нататък, аз внезапно и за кратко докоснах мястото между горната си устна и носа, известно като „мустачките на Хитлер“, и после възвърнах нормалното си поведение. Движението по-скоро подхождаше на жаба, която посяга да хване муха във въздуха, а не на имиджа на професионалист, който исках да изградя. Това се случи поне десет пъти по време на петминутното ми представяне и едва не започна да ми се гади, докато го гледах с колегите си от екипа.
— Какво, по дяволите, правя с пръста си? — попитах.
Между хихиканията, те се опитаха да ме убедят, че едва се е забелязвало.
Вторият ми запис не показа черти на земноводни, което беше добре. Но липсваха и обичайният ми ентусиазъм, и гладкост на изложението, което беше зле. Очевидно тикът и качественото представяне бяха неразривно свързани. Когато на мястото на докосванията се появи червено петно, се разтревожих. За щастие, когато свикнах с представянето и с процедурата, постоянните докосвания спряха. Един приятел отбеляза, че ако не бяха спрели, бих могъл просто да вземам Золофт, за да излекувам натрапливите си действия.
Щом напреднахме и станахме по-добри, преподавателите вдигнаха нивото, за да изглежда по-истинско. По някаква случайност и количеството сълзи се увеличи. Всъщност на някои от „докторите“ им беше забавно да карат хората да се гърчат и явно имаха за цел да сконфузят агентите с неотзивчивото си и заядливо поведение. Един следобед Брус, усещайки, че ставам малко по-самоуверен, се опита да ме смути. Докато го обработвах пред камерата, той се изправи и попита:
— Ще убие ли Цитромакс някой от пациентите ми?
Погледнах го невярващо, но той продължи:
8
Система, при която стойността на парите в обращение отговаря на съответното количество златен резерв, т.е. в случая цената на лекарството напълно отговаря на неговото качество. — Б.пр.