Добре де, не забелязвате ли, че не стоя със скръстени ръце? Тази реакция обаче не беше нито здравословна, нито продуктивна. Както се очакваше, Брус ми даваше обратна връзка след всяко посещение, като винаги първо започваше с нещо позитивно, от рода на „хубава вратовръзка“ или „наистина ми хареса начина, по който връчи химикалката на онази сестра“, преди да посочи примери, при които е можело да се позова на конкретно проучване, или да ме попита за „сигналите за покупка“, които аз не бях забелязал. Неочаквано обаче той никога не се намеси да спаси някое търговско посещение, което не вървеше добре.
Пфайзер инструктираше мениджърите си да се въздържат от намеса, дори и ако бездействието им означаваше загуба за бизнеса.
— Това е като да се научиш да караш велосипед без помощни колела — каза Брус. — Ако баща ти стои винаги зад седалката на колелото ти, сам никога няма да се научиш. Така няколко пъти ще паднеш, но рано или късно ще се научиш да пазиш равновесие. Ако се намесвам всеки път, когато някой нов агент се мъчи, той никога няма да се научи да преодолява трудностите сам.
Обяснението му беше перфектно, но не можа да ме убеди, че самият той му вярва. Както си пролича от нетърпеливостта му в уличното задръстване, Брус копнееше да действа. Знаех, че този тип хора полудяват, когато стоят отстрани и гледат как плячката им се изплъзва. Така и стана.
Малко места са в по-голям безпорядък от фоайето на някой педиатричен кабинет в късен есенен следобед, пълно с деца, дошли си болни от училище, тъй като сезонът на ушните инфекции беше в разгара си. Графикът със записани часове, вече широко възприет термин, се беше превърнал в нещо повече от работен документ, тъй като поне едно семейство неизменно щеше да закъснее и да го обърка. За да усложни още повече работата, бабата на Джоуи му записваше час, но водеше и двете му братчета, защото „те всички са прихванали вируса“. Нетърпеливите майки разпитваха бързащите сестри, които пък тормозеха лекарите да спазват разписанието. И всичко това се случваше в помещение, не по-голямо от дневна.
Точно в кулминацията на хаоса, докторите успяваха да съберат мислите си, за да запомнят кое дете току-що са прегледали, какво им е казало, че ги боли и какви лекарства да предпишат на казаната от детето болежка. Последното нещо, от което тази сцена имаше нужда, бе търговски агент, опитващ се да впечатли шефа си. Въпреки това ние — двама мъже в костюми — бяхме там насред врявата и се чувствахме не на място, като свински пържоли във вегетариански ресторант.
Всеки от инстинктите ми крещеше „Бягай!“, но Брус усети неудобството ми и ми направи знак да остана. Кимна ми успокоително и ме побутна към д-р Джоунс, педиатър в края на трийсетте. Беше се навел над плота и внимателно четеше един медицински картон. От тримата лекари в кабинета, този беше първият, към когото щях да се приближа. Седмици по-рано, наставникът ми Джак ме беше светнал, че по-младите лекари проявяват по-голяма склонност да разговарят с агентите, в сравнение с по-опитните; младите ни бяха по-близки по възраст и щяха да се чувстват глупаво, ако ни отпратят.
— Вижте, момчета, бих искал да поговорим, но — той посочи към лудницата — моментът не е подходящ.
Явно доктор Джоунс или нямаше спомен, или не бе говорил с агенти.
— Сигурен съм, че можете да ме разберете — каза той.
Можех да го разбера и го разбрах. Започнах да му благодаря за отделеното, макар и кратко време, когато зърнах странен блясък в очите на шефа си. Никъде нямаше да ходим.
Брус бе готов да престъпи границата мениджър — агент. Трябва да му призная, че се опита да стои настрани от престрелката. Като медик, правеше най-доброто да остане неутрален, но накрая не можа да устои на порива да грабне топката и да стреля. Тогава не знаех, че ми предстои да видя майсторско изпълнение. Урокът започна.
— Виждам колко сте зает, д-р Джоунс — започна той — и затова ще бъда кратък.
Как ли пък не.
— Не намирам за странно, че кабинетът ви е така пренаселен, като се има предвид, че сезонът на отитите е в разгара си — каза той, като употреби клиничния термин за ушна инфекция.
— Нека ви попитам дали имате алгоритъм, според който да решите какъв антибиотик ще предпишете като втори или трети вариант, след като амоксицилинът не подейства на тези пациенти?
Повечето представители смятаха директното задаване към някой лекар на въпроса какви лекарства би използвал, за рисково действие, несъответстващо на добрия тон, а какво остава, ако е насред натоварения кабинет и то след като докторът вече ти е казал, че няма време. Гърлото ми пресъхна и се приготвих за изригване.