Вместо това, напуснах офиса с потна риза, пресъхнало гърло и топка в стомаха — явните физически признаци на неудобството, че съм прекъснал зает лекар и съм спорил с него пред трийсет души. В онзи момент разбрах, че никога няма да мога да плувам с акулите.
Четвърта глава
Без помощни колела
Това лично откритие обаче не ме подтикна да търся друга кариера, в която бих се чувствал по-удобно или по-удовлетворен. Познавах достатъчно добре себе си, за да знам, че не изпитвам дълбоко вкоренено желание за „кариера“ в традиционния смисъл на думата. Простичко казано, исках само да се позабавлявам колкото е възможно повече. За краткия си престой в Пфайзер вече бях открил, че служебната кола, служебната сметка и възможността да спя до десет сутринта бяха солидната основа, от която да тръгна към набелязаната цел — да се забавлявам.
След като реших да избягвам конфронтационния стил на продажби, предпочитан от Пфайзер, аз станах „анти играч“ — търговски агент, който се стреми да увеличи продажбите много повече чрез разбирателство и приятелство, отколкото чрез агресивни промоционални тактики.
Съобразно с това започнах да търся начин да завързвам контакти с лекарите на лично ниво с надеждата, че подобна връзка ще подобри достъпа и възможностите ми за обсъждане на лекарствата по неофициален начин. Спасението пристигна под формата на наставничество — възможност да науча повече за специалността на лекаря, като се залепя за него за половин ден, докато той прави болничните си визитации и преглежда пациенти в кабинета си.
Такова преживяване бе наистина образователно, а ключът към извличането на полза бе, че познавам лекаря, и по-важното — че той познава мен. Тази лична връзка и петстотинте долара, които лекарят получаваше от Пфайзер, вероятно щяха да го подтикнат да предписва моите продукти. Използвайки този подход, един следобед попитах д-р Форт Уейн, втория по предписване на рецепти в моя район, дали мога да го следвам навсякъде, и той се съгласи. Когато влязох в кабинета му бях наистина нервен, главно заради факта че Брус ми бе напомнил половин дузина пъти, че като номер две по рецепти, този педиатър би могъл собственоръчно да реши дали през следващата година ще изпълня или не, квотата си за Цитромакс.
За щастие д-р Форт Уейн се оказа весел човек, който веднага ме предразположи и изглежда притежаваше непресторен импулс да обяснява пациентските епикризи на „студента по медицина“, прикрепен към него за деня. (За да успокоим родителите, носех бяла лабораторна престилка и играех ролята на студент по медицина, опитващ се да реши дали иска да стане педиатър.) През четирите часа, през които наблюдавах стандартни бронхити и случаи на ушни инфекции, той ми позволи и да преслушвам със стетоскопа кашлици (изумително влажни и съпроводени с храчки) и да оглеждам тъпанчета (изумително зачервени). И по-важното, открихме, че и двамата сме от Ню Йорк — здравей, хармонично сътрудничество. След като постигнах целите си, в 16:30 бях готов да спра работа и да му благодаря за уникалното преживяване. Обаче надеждите ми за ранно измъкване бяха попарени, когато д-р Форт Уейн попита:
— Искаш да кажеш, че няма да останеш за обрязването?
Нито по време на първото ми шейсетминутно интервю, нито при последвалото го шестседмично обучение, някой от Пфайзер ми беше споменал, че съществува и най-малка вероятност да наблюдавам как лекар отстранява кожичката на главичката на пениса на новородено. Щеше да ми дойде в повече. Не бях в състояние да изгледам и половин епизод от „Спешно отделение“, без да си покрия очите и знаех, че шансът О’Джей Симпсън да води шоу по телевизионния канал Lifetime е по-голям, отколкото аз да остана в съзнание до края на обрязването.
Притиснат да търся извинение, което щеше да ми позволи да избегна разкриването на фобията ми от игли, в частност, и от всички медицински процедури като цяло аз запазих неловко мълчание. Паузата даде повод на четирите му асистентки да подхвърлят хапливи забележки по мой адрес, наричайки ме, наред с други остроумни имена, „момиче“. За три минути бях измит и подготвен за обрязването.
От медицинска гледна точка процедурата беше проста и изискваше само лекар и асистент. На родителите, по-специално на бащите, не беше позволено да присъстват, заради голямата вероятност хирургът да излезе от операционната с насинено око. От момента, в който обездвижиха пациента Куентин, прекарахме само двайсет и пет минути в действие, петнайсет от които изминаха в очакване да подейства локалният анестетик и в стратегическо поставяне на клампи за намаляване на кръвотечението до приемливо ниво.