Накрая д-р Форт Уейн измъкна едно приспособление от неръждаема стомана, което на пръв поглед приличаше на тирбушон. Пластмасовите приспособления за еднократна употреба са по-широко разпространени, но този лекар ветеран предпочиташе инструментите от по-старата школа. Забелязвайки стреснатото изражение на лицето ми, той вдигна инструмента и каза:
— Нарича се Гомко-клампа — което аз по погрешка чух като Гъмпко-клампа и това запали искрата на кикот, предизвикан от представата как Форест („Форест Гъмп“) открива средство, с което ще преобразява животи.
Предназначена специално за обрязвания, Гомко-клампата всъщност се използва по начин, подобен на употребата на гореспоменатия тирбушон. След като издърпа смайващо количество препуциум, лекарят приближи клампата до пениса и започна да навива излишната кожа около приспособлението. Нещата станаха леко сюрреалистични, когато той започна да пристяга клампата, като я въртеше, а тя издаваше звук като от зъбно колело. Когато устройството бе достатъчно пристегнато, той грабна един скалпел и просто го плъзна по вдлъбнатината, остроумно направена в клампата, за да гарантира сигурно и точно срязване. Когато използваш остри предмети в близост до пениса, точността е доста важна.
Въпреки очевидната лекота, с която д-р Форт Уейн изпълни процедурата, тя не бе приятна за наблюдаване. Отливът на кръв от главата ми съвпадна с инжектирането на локалния анестетик и ако не беше стабилно изработената брава на вратата, която поддържаше 90 килограмовото ми, готово всеки момент да се срине тяло, сигурно щеше да се наложи да извикат спешно медицинска помощ. За разлика от мен, Куентин се държа като мъж, какъвто аз само можех да си мечтая да бъда, и задряма за пет минути по средата на манипулацията.
Разтревожен, че сме „загубили“ пациента, попитах защо бебето, което мигове по-рано изразяваше недоволството си с високи децибели, сега изглеждаше сякаш не диша.
— Понякога заспиват — каза вдигайки рамене ветеранът с петнайсетгодишен стаж.
Отбелязах, че ако едно момче заспива по време на обрязване, то навярно като възрастен няма да може да става навреме за работа.
— Имам предвид, че щом не се събуждаш докато скалпелът те гъделичка там долу, съмнявам се, че алармата на радиочасовника ще ти свърши работа.
Доктор Форт Уейн отдръпна от пациента ръката, с която държеше скалпела:
— Джейми, моментът не е подходящ да ме разсмиваш.
Шегата настрана, настойничеството се оказа извънредно ползотворно. Всички цели бяха постигнати: връзката беше установена (педиатърът ме попита дали искам да започна да играя тенис с него) и докторът прояви интерес към моите лекарства.
— Ей, Джейми — извика той, докато излизах от офиса — остави ми мостри от този Цитромакс. Искам да го изпробвам.
Ех, мострите. В представата на повечето професионални медици безплатните мостри бяха основната причина за съществуването на разпространителите на лекарства. Точно както пазаруващите не си купуват кола, без да я изпробват, лекарите рядко предписват лекарство, което не са изпробвали няколко пъти. Тъй като пациентите можеше да се ядосат, че са платили за лекарство, което техните лекари просто изпробват, фармацевтичните компании предоставяха безплатни мостри. И докато за един агент да изкара ден-два, без да се среща с лекари бе напълно възможно, да успее да изкара деня, без да разнесе мостри граничеше с невъзможното. Непрестанното доставяне на гореспоменатите артикули по кабинетите, и то без да ни е било позволено да говорим с лекарите, което според нас е смисълът на съществуването ни, предизвикваше многобройни коментари по наш адрес, като например „добре облечените момчета от UPS“. Много от тях си спечелихме заради мострите, които бяха нашият символ.
Бързо научих, че когато край себе си имаш тонове лекарства за хиляди долари, концепцията ти за поддържане на здравето се променя. Преди да започна работа в Пфайзер избягвах да пия антибиотици, когато е възможно, и избирах да се боря с болестите с ударни дози витамин C. Наистина ударни дози. Научих този режим от баща си, чийто сутрешен прием на витамин C датираше още от началното училище. Закашлях ли се пред баща ми („Не харесвам звука на тази кашлица“), веднага си спечелвах свръхдоза от жълтите хапчета. Тъй като рядко боледувахме, баща ми поддържаше теорията си. На обучението в Пфайзер обаче научих, че повечето възрастни се разболяват рядко, просто защото нямат ежедневния близък личен контакт, който децата имат в училище. Въпреки това, понякога, но не често, когато кашлицата или възпаленото ми гърло не се успокояваха, ми се налагаше да посещавам лекарския кабинет.