В един съботен следобед седяхме със съквартирантите ми Стив и Майкъл, пиехме бира и гледахме колежанските първенства. Като изключим случайните ръкопляскания за ставащото на игрището и все по-честите изпускания на газове, основното движение в стаята идваше от шоколадовата лабрадорка на Майкъл, Чонси, която до безкрайност преследваше синята си топка. Тогава се появи Ед.
Истински заядливец, Ед влезе тежко и се пльосна с грухтене на кушетката. След нашите изръмжавания в отговор, действието се върна към предишното си ниво и остана там около три минути. После Ед започна да киха, сякаш току-що е смръкнал пипер. Последва неконтролируемо сълзене от очите. Според Стив потокът от сополи, изливащ се от носа на Ед, беше по-бърз от пороя сълзи от очите му, но Майкъл и аз не се съгласихме. Разбира се, и тримата се подигравахме на несгодата му, а аз станах да донеса на всички по една бира в чест на вълнуващото събитие.
Докато се отправях към кухнята, Ед успя да си поеме дъх и да избълва:
— От кучето е! Имам ужасна алергия към кучета!
След миг лампичката ми просветна — дай на Ед Зиртек.
Едно от предимствата на Зиртек в сравнение с другите антихистамини беше бързото му действие — при 95% от пациентите, които се повлияваха от лекарството, това ставаше в рамките на петдесет минути, докато с Кларитин отнемаше близо два часа. Това бе перфектната възможност да подложа на тест уверенията на Пфайзер.
— Изпий един Зиртек — изчуруликах аз, в екстаз от идеята. — Ще бъдеш като нов след петдесетина минути.
Бързо грабнах опаковка с мостри и след като отделих една таблетка за себе си, хвърлих пакета на Ед, който го изпусна, защото вече не виждаше. В онзи момент нямах нужда от Зиртек — алергиите ми нямаше да се проявят в близкия месец, но за всеки случай го изпих. Хей, ама те са били вече там.
— Може ли да пиеш и да вземаш Зиртек, Джейми? — разтревожено попита Ед.
Не можах да му отговоря веднага, тъй като устата ми беше пълна с „Бъд Лайт“.
— Аха — отговорих, след като преглътнах, което пък не беше одобреният от „Пфайзер“ отговор на този често задаван въпрос. Основавайки се на личния си опит, бях открил, че да се наливаш, докато пиеш лекарства, си е съвсем безопасно.
В един часа Ед отново избърса носа си и глътна таблетката. Така започна един от най-дългите часове в живота ми. Никога не ми беше идвало на ум, че е възможно лекарството да не подейства. Искам да кажа, знаех, че не помага на всеки пациент („Това не е панацея, докторе“, беше често срещан рефрен), но мисълта за провал не бе минала през ума ми, когато приложих блестящата си идея. Десет минути след като Ед прие хапчето започнах да ставам нервен.
— Ей, Джемо — излая Ед, използвайки прозвище, образувано от галеното ми име — все още кихам. Лекарството е боклук.
Кихането стана толкова лошо, че момчетата спряха да казват „Наздраве!“. Очите на Ед продължаваха да сълзят и купчинката сополиви кърпички нарасна дотолкова, че заприлича на турско папиемаше, пред което Чонси, нехаеща за ролята си в тази неразбория, донесе топката на Ед да й я хвърли. На него обаче не му беше до игри.
В един и половина той отново ме заяде:
— Това лайно действа ли въобще на някого?!
Исках да се подиграя на трогателното му подсмърчане или да пусна майтап за зачервените му очи, но не можах. Вместо това замръзнах на кушетката, онемял от прозрението, че ще чувам това до края на живота си. Защото накрая щеше да се случи точно това. Като цяло въобще не ме беше грижа за алергиите на Ед. Той можеше просто да си отиде вкъщи (заключването на Чонси в мазето не влизаше в сметките) и след един час да се почувства по-добре. Но аз бях дал лична гаранция, клетвена декларация, че може да ми се вярва. Хората не обичат нищо повече от това, да напомнят на някой приятел, че не е оправдал доверието им.
— Ей, Ед — изстреля Стив, бързайки да ме защити — той ти каза, че ще отнеме петдесет минути. Имаш да чакаш още половин час.