В отговор Ед се изплю.
Десет минути по-късно, Стив го предизвика:
— Вече не чувам чак толкова много подсмърчания, Еди.
Ед почти не реагира на коментара. При забележката на четирийсетата минута се призна за победен.
— ОК, Джемо, ти спечели. Сух съм.
Както се очакваше, Ед се отърва от симптомите — беше със сухи очи и сух нос. Беше сразен.
— Човече, наистина се надявах този боклук да не подейства — призна той, разкривайки с това признание много повече за мъжете, отколкото която и да е книга за Марс и Венера. — Щях да ти го натяквам цял живот.
— Никога не съм се съмнявал, Еди — казах с усмивка, като се надявах, че излъчването й ще компенсира облекчението в гласа ми. — Никога не съм се съмнявал.
Изпратихме Еди за бира след това. Постоянният достъп до лекарствените мостри обаче не се изчерпваше само с продуктите на Пфайзер. Всъщност изборът се разширяваше до безкрайност, щом агентът влезеше в нечий кабинет. Шкафовете с мостри бяха като администраторите — въпреки че се различаваха по размери и достъпност, във всеки кабинет имаше поне по един, съдържащ мостри на стойност десетки хиляди долари от всякакви продукти — от Арисепт до Золофт. Тези шкафове играеха ролята на фармацевтични пунктове за зареждане на изпадналите в нужда агенти.
На мениджърите им се носеше лошата слава, че задигат лекарства, докато търговските им агенти, т.е. хората, които същите тези мениджъри трябваше да преценяват, убеждаваха лекарите. Направо си беше като филм — единият от лошите отвлича вниманието, докато другият граби богатствата. Един търговски представител научил наистина много за голямото семейство на шефа си, като наблюдавал какво отмъква началникът му от шкафа с мостри: леля Беки има киселинен рефлукс (Прилосек), чичо Тони има херпес (Фамвир), братът Пол не иска да излиза от къщи (Паксил), сестрата Синди не може да спи (Амбиен). Списъците за коледни подаръци, които десетгодишните деца дават на родителите си, не са толкова подробни, колкото списъците на лекарствата, отмъкнати от някои мениджъри при служебните им обиколки.
Не всички кабинети разполагаха с мостри точно от лекарствата, от които агентите имаха нужда, така че изобретателността нарастваше право пропорционално на отчаянието. В един късен следобед една приятелка се обадила на дерматолог, в което няма нищо необикновено, с изключение на факта, че тя беше агент на лекарства за урологични и гинекологични проблеми. Престорила се, че й е избило почти фатално акне (три пъпки за тази красавица си бяха истинска криза) и че има спешна нужда от дерматологични продукти. Тази нахална Пфайзер-дама се държала в чакалнята така, сякаш и преди е била там (а не е била), усмихвала се на рецепционистката, сякаш я познавала (а не било вярно), и се отправила към вратата, водеща към бек офиса с думите:
— Трябва да проверя някои от мострите.
Рецепционистката отвърнала на усмивката й и й махнала, както правела с редовните агенти. После приятелката ми спокойно си излязла с лекарства на стойност сто долара, скрити в чантата й.
— Много бързо — казала рецепционистката.
Без въобще да се развълнува, нашата героиня отговорила:
— О, днес нямате нужда от никое от моите лекарства. Ще се видим след две седмици.
Да имаш достъп и да се възползваш от него, са две различни неща, поне за мен.
Нека кажа в своя защита (с риск да стана досаден), че аз бях безобиден. Няма съмнение, че някоя жена веднага би се възползвала от тази златна възможност. На мен обаче, тъй като съм притежател на Y-хромозома, никога не би ми дошло на ум. Както се досещате, говоря за контрацептивите.
Дистрибуторите на противозачатъчни, най-вече онези от Ortho-mcneil, бяха постоянното присъствие в гинекологичните кабинети и използваха мострите на противозачатъчните си, за да налагат останалите си продукти, от което пък следва, че беше невъзможно да пропуснеш натрупаните една върху друга кутийки с противозачатъчни, от които шкафовете за мостри в гинекологичните кабинети просто преливаха.
Около шест месеца след като започнах работа в Пфайзер, приятелката ми посети гинеколога си и на вечеря през уикенда се оплака от цената на Орто трициклина, който лекарят й беше предписал.
— Вече не мога да повярвам, когато аптекарят ми казва, че цените отново са се вдигнали — с отвращение каза тя. — Какъв рекет!
— Тези хапчета струват пари? — попитах.