— Разбира се, че струват пари, Джейми. Как мислиш, че се сдобивам с тях?
Това засегна точно корена на проблема. Не бях мислил как се сдобива с тях. Като повечето мъже, повярвайте ми, проверил съм го сред доста приятели, и аз бях оставил жената да се грижи за „онова нещо“.
— Ъ-ъъъ… не ти ли дават мостри?
Гневът й малко поутихна:
— Да, получаваш мостри, но когато използваш лекарството за първи път и един-два пъти след това. После вече ти дават рецепта.
— Това е лудост! — изтърсих, готов да призная собственото си безумие. — Имат хиляди мостри, които просто си стоят там…
Гласът ми заглъхна веднага щом осъзнах какво бях казал, но вече беше късно. Бегло я погледнах, за да разбера дали беше обърнала внимание на казаното. Беше.
— Искаш да кажеш, че през всичките тези месеци, откакто работиш за Пфайзер, си можел да ме снабдяваш с хапчетата безплатно?
Кимнах, потръпвайки от прозрението, че този уикенд можехме да пръснем парите, които тя ненужно бе похарчила за противозачатъчни, за къде-къде по-смислени неща.
Положителното бе, че в багажника на Лумината си имах Золофт за най-малко 20 000 долара, които щяха да ми помогнат да излекувам депресията си.
— С какво точно се занимаваш?
Въпросът на майка ми увисна във въздуха за доста време, може би защото не знаех как да отговоря. Току-що бях свършил да забавлявам членовете на семейството си с истории за обрязване и лекарствени мостри (макар да премълчах издънката с противозачатъчните), когато майка ми ме озадачи. Ясно бе, че тя искаше от мен да оправдая съществуването си. Не бях сигурен, че мога. Като погрешно взе колебанието ми за смущение, тя продължи:
— Имам предвид, защо имат нужда от разпространители на лекарства?
В официалната длъжностна характеристика на един дистрибутор на фармацевтични продукти бихте прочели: дава на професионалните медици информация за продуктите, отговаря на техните въпроси относно употребата им и доставя лекарствени мостри. Широката публика вероятно би приела това за полезна професия. Едно неофициално и по-точно описание на длъжността би било: променя навиците на лекарите по отношение на предписваните лекарства.
Ето защо съществуват разпространителите на лекарства — за да накарат докторите да спрат да пишат рецепти за лекарството X и да започнат да ги пишат за лекарството Y, като по такъв начин увеличат оборота на корпорацията, произвеждаща лекарството Y. Не казах на мама истинската причина, тъй като пациентите рядко искат да чуят, че техните лекари вземат решенията си повече на основата на това, което са им казали някакви търговци, отколкото на научната мъдрост. Затова избрах да споделя официалната дефиниция.
— Но не могат ли да получат тази информация самостоятелно?
Не, не могат.
В един съвършен свят не би имало нужда от дистрибутори на лекарства. Лекарите щяха да получават достатъчно фармацевтични знания в медицинското училище и по време на специализацията си, и те щяха да им служат до безкрайност. Докторите щяха да имат достатъчно време през четирийсетгодишната си кариера да актуализират знанията си, ако е необходимо, чрез четене на последните медицински издания. Накрая фармацевтичните компании щяха да предлагат на пазара само такива лекарства, които имат повече предимства от продуктите, използвани в момента.
Уви, светът на медицината бе на светлинни години от съвършенството. Лекарите започваха кариерата си със солидна основа от фармацевтични знания. В повечето медицински училища във втори курс има задължителни часове по фармакология в продължение на един или два семестъра, през които на студентите се обясняват механизмите на действие и фармацевтичните особености на повечето от основните видове лекарства. Часовете по микробиология покриват част от същата област по отношение на лекарствата за инфекциозни болести, като антибиотиците, давайки на болшинството от студентите цялостен преглед на тази тема. През третата и четвъртата година в медицинските училища отново се изучават фармацевтичните особености на лекарствата като част от курса по вътрешни болести. После, след като изберат определена област от медицината, специализантите биват обучавани относно лекарствата, специфични за тяхната област; така ревматолозите учат за обезболяващите, а алерголозите се съсредоточават върху антихистаминовите препарати. Трябва да признаем, че солидните фармацевтични познания на повечето лекари се простират и извън тяхната област.