Обедите се оказаха най-разочароващата част от фармацевтичните продажби, защото почти никога не минаваха както бяха планирани. И докато колегите от големите градове използваха кетъринг, в Северна Индиана подобни фирми бяха малко, така че трябваше да разнасям храната сам. Това създаваше логистични проблеми, тъй като храната в ресторантите рядко беше готова навреме, а и често се разливаше при транспортирането. На няколко пъти жени, с които излизах на срещи, поглеждаха към задната седалка и щом видеха петната от храна, отбелязваха:
— Не си ми казал, че имаш деца!
На два пъти съсипах и костюмите си, като разлях соса маринара от таблата, която носех, а един от колегите ми каза да се радвам, че са били само два такива случая.
Вътре в офиса често заварвах персонала, затънал до гуша във все още недовършена бумащина и в телефонни обаждания, и неспособен да разчисти място за храната. След като най-после я домъквах, откривах масата за обяд затрупана с метър боклуци, включително опаковки от зрънчо „Чийтос“, броеве на списание „Пийпъл“ и пациентски картони. Тъй като по-големите кабинети работеха и по обед, жените почиваха на смени, като често най-маловажният персонал се хранеше първи. За нещастие, изглежда съществуваше обратна пропорционалност между важността на служителките и техния апетит, така че по времето, когато пристигаха докторите, по някаква случайност храната беше вече свършила.
Вероятно не би трябвало да злословя, тъй като веднъж и аз принудих един лекар да си тръгне гладен. За първия си служебен обяд въобще, сюрпризирах персонала с внушителен избор на храна от Subway. Въртенето на очи и едва потисканите въздишки бързо ми подсказаха за предпочитанията към топла и вкусна храна. Съвсем наясно с чисто новия ми статус, дамите ме одобриха и след това изглеждаше, че всичко върви гладко. С изключение на отсъствието на педиатрите, и двамата „тотално затрупани с работа“. Преди това, докато не дотам ентусиазирано избираше между сандвич В. М. Т. или с риба тон в пшенично хлебче, първата медицинска сестра, която излезе в почивка ми каза, че се надява д-р Бленк да успее да се отбие за минутка. След като седна, тя ме подтикна да си взема един сандвич. Учтиво отказах под предлог, че съм закусил обилно и все още не съм гладен. Всъщност просто следвах едно от основните правила на армейското ръководство: войниците се хранят първи. Последното нещо, което исках, бе храната да свърши, преди да са дошли лекарите.
Двайсет минути по-късно третата медицинска сестра докладва, че няма начин д-р Бленк да успее да ми каже „здрасти“, какво остава пък да яде. Това предизвика още призиви да си хапна, но аз продължавах да се съпротивлявам. Накрая, в един часа офис мениджърката посочи към самотно стоящия сандвич и каза:
— Той наистина няма да дойде, Джейми. Давай, изяж го. Не устоях и се самообслужих. Веднага щом наблъсках 30 см Subway Club в нетърпеливата си уста, един мъж в началото на четирийсетте, с вратовръзка с Мики Маус (мъжете педиатри често носеха вратовръзки с анимационни герои, за да разсмеят малките деца), се шмугна през вратата. Потривайки ръце с наслада д-р Бленк се насочи право към масата.
— Умирам от глад! Остана ли нещо? — запита с усмивка той.
Неспособен да говоря с пълна уста, поклатих глава за „не“, офис мениджърката наведе глава и офейка от помещението. След като видя служителката си да се изнизва, той отново огледа масата и насочи цялото си внимание към мен. Виждайки ме с почти целия сандвич в ръка, д-р Бленк бързо схвана какво се бе случило. Започнах да се извинявам, но той ме прекъсна с широка усмивка и махване на ръка, преди да сграбчи шепа „Орео“ и диетична кола.
— Не се тревожи, човече. Не е чак толкова важно.
Той шумно ме плесна по рамото и тръгна по коридора, за да прегледа още пациенти. Оттогава никога не съм ял преди лекар.
Интересното е, че целта на тези обеди не беше да се нахрани персоналът или да се нанесе душевна травма на търговския агент. От гледна точка на фармацевтичните компании, тези обеди даваха на дистрибуторите най-добрата възможност да общуват с най-важните си клиенти — лекарите.
По време на идеалния обяд, трябваше да се случат три неща:
1. Агентът щеше да има възможност да седне с лекаря за 20–30 минути, през които лекарят да си изяде обяда, докато слуша изложението на агента.