— Добре, — изсъска баща ми — това си е твоят живот и можеш да правиш с него, каквото пожелаеш. И като заговорихме за това, какво смяташ да правиш?
— Какво имаш предвид? — попитах, стискайки баскетболната топчица в юмрука си.
— Когато напуснеш армията — той извиси глас и заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка, сякаш разговаряше с чужденец — какво възнамеряваш да работиш?
Тряс! Можех да си го представя как налива второто си питие — повече водка, отколкото тоник.
Някое умно момче щеше да е готово с отговора на този въпрос. Някое умно момче щеше да го повтаря отново и отново, докато го отработи както трябва.
— Не знам.
— Не знаеш?!
Коленете ми все още омекват, когато си представя с какво изражение на недоумение се обърна към мама:
— Той не знае.
В този миг татко замълча, вероятно търсейки нитроглицериновите си таблетки, за да се спаси от втори сърдечен пристъп.
— Не знаеш? — взел си най-важното решение в проклетия си живот и все още не знаеш с какво смяташ да се занимаваш по-нататък?
Сега бе моментът да кажа нещо успокоително. Нещо, от което да проличи, че решението е взето от зрял възрастен, при това след обективен анализ.
— Стига, татко, защо толкова се впрягаш? Наистина не е кой знае какво.
Странно, но татко съвсем не изглеждаше успокоен.
— Аз… аз… не съм в състояние да говоря с теб. При нормални обстоятелства бих казал „Надявам се, че знаеш какво правиш“, но… ха-ха… проклятие, ти достатъчно добре ми даде да разбера, че не знаеш. Ето, говори с майка си.
Едва не ми потекоха сълзи на благодарност. На телефона беше мама! Тя щеше да разбере какво изпитвам. Щеше да оцени решението ми. Щеше да ме накара да се почувствам по-добре.
— Наистина ли не знаеш какво възнамеряваш да работиш?
— Всичко ще бъде наред, мамо, не се тревожи за мен. Просто ще импровизирам — ще излетя оттук и ще видим какво ще стане.
Няма да навлизам в отегчителни подробности. Само ще ви кажа, че „импровизираното излитане“ не е концепция, с която майките — било моята или която и да е друга, са съгласни. Майките предпочитат полет с определена цел и дестинация. За щастие, имах поне последното. Може и да нямах представа какво щях да правя там, но знаех къде отивам — в Чикаго. Там бе домът на приятелката ми Кейти.
Всъщност това бе единственото сигурно нещо в живота ми. Бях влюбен до уши, бях й обещал, бях й гарантирал, че ще се преместя в Чикаго, след като през юни си почина в дома на родителите ми, на 45 минути северно от Ню Йорк Сити.
Уви, баща ми имаше други планове относно първите трийсет дни в САЩ на най-големия си син. Тревата бе станала поне трийсет сантиметра висока, трапезарията имаше нужда от боядисване, а листата от предишната есен все още не бяха почистени.
— Защо Патрик не е окосил поляната, както правех аз? — простенах, имайки предвид своя брат тийнейджър.
Баща ми поклати глава:
— Алергичен е към тревата.
— Алергичен е към тревата?! Татко, та той играе във футболния отбор.
През онова лято не успях да спечеля много от споровете, но успях да окося, да боядисам, да почистя и да скъсам от работа безработния си задник. Към всекидневната доза мъка се добавяха още пълната липса на наставления или пък на надница от страна на баща ми.
Татко не беше привърженик на идеята 25-годишният му син да спи всяка сутрин до единайсет и то в стая, все още украсена с плакати на спортисти и бира, закачени от мен, когато бях гимназист. Такова поведение съвсем не даваше на по-малките ми брат и сестра надеждния пример за предприемчивост, който той желаеше. Всяка сутрин, преди да се пъхне под душа, татко идваше в стаята ми и блъскаше леглото така, че би могъл да събуди човек от кома. Двайсет минути по-късно, преди да излезе за работа, отново отваряше вратата, включваше осветлението и започваше ежедневната си „агитация“.
— Е, ветеране Джо, днес ще си потърсиш ли работа? — Питаше той и продължаваше, без да дочака отговор. — Минаха три седмици, а ти не си отишъл на нито едно интервю. Чух, че наемат хора в „Макдоналдс“ — забавление, храна, приятели. Защо поне не окосиш ливадата, а?
Макар че бе напуснал Бронкс преди двайсет и пет години, все още имаше силен акцент.