2. Докторът щеше да бъде достатъчно заинтересован, за да зададе няколко уместни въпроса, като „Какви са страничните ефекти на лекарството X в сравнение с лекарството Y“?
3. Лекарят щеше да се съгласи, че лекарството X има някои клинични предимства и се ангажираше да го използва при няколко пациенти по-късно същия ден.
Ако нещата наистина вървяха добре, медикът щеше да остане и след презентацията, за да си поговорят. Едни искаха да разговарят за акциите на Пфайзер, други — за футбола в Нотр Дам, а някои — обикновено женени мъже, просто искаха да чуят последните лудории от живота на един ерген. Веднъж открил кой какво обича да обсъжда, щях да планирам срещите си съобразно с това. За да съм в течение с акциите, просто звънвах на баща ми, финансов анализатор, и научавах последните цени на Пфайзер, докато влизах в паркинга; заради почитателите на американския футбол пък предната вечер прочитах новия брой на Irish Sports Report, за да узная последните новини около момчетата на Лу Холц. За да забавлявам съпрузите, живеещи чрез някой ерген, се обаждах на „активни“ приятели за запомнящи се глупости, когато на мен ми липсваха. Без значение на темата, тези разговори бяха важни, защото можеха да разпалят искрицата на приятелството и да дадат на агента кукичка, за която да се закачи при следваща среща с този лекар.
За нещастие, повечето обеди не свършваха по този начин. Доста често дистрибуторите почти нямаха възможност да говорят с лекарите, много от които предпочитаха да се отбият, да грабнат чиния с храна и да изхвърчат навън, мънкайки с пълна със спагети уста:
— Съжалявам, днес няма начин.
Като се има предвид цената на обяда плюс ценността на времето, през което за повече от час (да добавим, че доставянето на храната от ресторанта и минаването през супермаркета за снабдяване с безалкохолни и десерти бяха стандартна практика) агентът не е получил възможност за сериозни продажби, това преживяване излизаше извънредно скъпо на Пфайзер, да не говорим за демотивирането на самия агент. Единствената полза от тази ситуация бяха остатъците храна.
На чудото с остатъците се натъкнах случайно. Планирайки обяда за един педиатричен център, по погрешка бях написал двайсет и двама души вместо дванайсет. Облечени с различни по размери, но със същите бебешки шарки блузи, десет жени (двамата доктори не се появиха) дадоха най-доброто от себе си да отстранят и най-малкото доказателство, че съм носил храна от Olive Garden, но цяло плато с пиле с пармезан и половин поднос лазаня стояха недокоснати, наред с няколко салати и безброй хлебчета. Персоналът ми благодари за обяда. Сърдечно им отговорих, че аз съм този, който трябва да благодари, тъй като доставянето на безплатна топла храна е най-хубавата част от работата ми. Твърдението ми бе посрещнато с объркани погледи.
Обясних, че съм ерген, за когото „Tater Tots“ (картофени крокети) често служат за основно ястие, а не за гарнитура. Това предизвика хор от съчувствени изказвания от рода на „Горкичкият!“ и „Трябва да ти намерим съпруга!“. Докато се опитвах да успокоя майчинските им тревоги, един ангел, дегизиран като рецепционистка, се изправи и посочи към останалата храна:
— Джейми, защо не я вземеш за вкъщи?
— О, не мога да направя това.
— Трябва! — извикаха те.
— Не е редно.
— Да му я опаковаме, момичета!
Тъй като не желаех да обидя цяла група клиентки, неохотно приех любезното им предложение. И направих няколко цигански колела на паркинга.
По пътя за вкъщи звъннах на приятеля си Лу, още един ерген с ограничени готварски умения.
— Тази вечер ще ядем храна от Olive Garden. Донеси бира.
Лу бе зашеметен, когато видя какво се мъдреше върху кухненския ми плот.
— И ти я дадоха просто така? — недоверчиво попита той. — Изумително!
Наистина.
Скоро започнах случайно да поръчвам повече от необходимото по няколко пъти на седмица. Приятелите ми се обаждаха да проверят дали биха могли „надвечер да се отбият на по бира“. Започнах да планирам обедите не за да създам повече възможности за продажби сред лекарите, а заради оставащата храна. Шефът ми забеляза увеличените разходи и ме насърчи да продължавам с упоритата работа:
— Трябва да харчиш пари, за да правиш пари, Джейми.
Това бързо се превърна в мантра. Докато първия път случайно споменах за ергенлъка си, сега редовно го подчертавах, като безсрамно подхвърлях и то още през първите пет минути от всеки обяд: