— За един ерген това е най-хубавата част от работата!
Майчинските инстинкти прерастваха до свръхзагриженост, а медицинските сестри направо се биеха коя да ми опакова остатъците. Оказа се, че не съм единствен.
Една вечер, на среща на търговските агенти, леко почерпен разкрих пред няколко души келепира си. Нямах търпение да видя благоговението в очите им, докато си мечтаеха да са на мое място.
— Искаш да кажеш, че си започнал да го правиш чак сега? — изкикоти се един от тях. — Това беше първото нещо, за което се сетих, като започвах работа.
Другите кимнаха в знак на съгласие и аз осъзнах, че съм доста закъснял с откритието си. Нямаше да е за последен път.
Имаше и друга област, в която се опитах да използвам пролуките в системата, и тя включваше работната ми активност. Или липсата на такава. Спомням си как през юли 1995 година, когато излязох от събеседването с договор за работа в ръката, Брендън, мениджърът по човешки ресурси випуск ’68, ме извика за разговор насаме.
— Издигал съм хора от Нотр Дам до върха, но и съм изритвал хора от Нотр Дам — предупреди ме той със заплашителен тон. — Не си мисли, че ще имам специално отношение към теб.
Поклатих глава в знак, че това е последното нещо, което би ми хрумнало.
Той изложи основните правила за работа в Пфайзер. Начало на работния ден в 7:30. Търговски посещения до 17:30. Посещения на аптеките след това. Когато ми каза, че потеглянето от Саут Бенд за Чикаго преди пет следобед в петък не е позволено, кимнах с глава. Искам да кажа, от коя ли работа ще ви позволят да си тръгнете преди пет? Брендън, мениджърът по човешки ресурси, и аз бяхме абсолютно единодушни, че няма да тръгвам за Чикаго в пет. Разбира се, тогава никой от нас не знаеше, че всеки петък щях да си тръгвам от работа в три.
Тоталното ми пренебрегване на всичко, което напомняше за трудова етика, не бе започнало веднага. В началото на кариерата си в Пфайзер наистина работех здраво. Ставах навреме и обикновено започвах деня си в определеното от Пфайзер време — 7:30. Добре де, не е съвсем вярно, но се почувствах добре като го написах. Първите три дни ставах навреме. Сутринта на четвъртия ден си „подремнах“ малко повече от нормалното, което предизвика силно чувство за вина. На следващия ден незабавно изключих алармата, дотук с опустошителното чувство за вина, и спах чак до девет, когато се събудих в паника. Мили боже! Ще ме уволнят!
Щом излязох изпод душа и отидох отново в стаята си се впечатлих от тишината в апартамента. Погледнах през прозореца и видях празния паркинг. Всичките ми съседи бяха отишли на работа. Все още обаче никой не се бе обадил да попита защо лейтенант Райди не е в щаба или защо Джейми Райди не е посетил доктор Суини до девет часа. Постепенно осъзнах, че никой в Пфайзер, и по-специално Брус, не знае къде съм, да не говорим пък кога съм станал. Тази мисъл беляза началото на края. От Пфайзер наемаха бивши военни като мен точно защото вече бяхме самостоятелни и самоинициативни хора, които не се нуждаеха от непрестанен контрол върху работата им.
— Шегуваш се!
Така реагира бившият ми армейски началник, майор Кърт Крум, когато разбра, че новият ми шеф живее в Детройт, на четири часа път от Саут Бенд.
— Голяма грешка от тяхна страна — избухна в смях той.
Демонстрирайки изумителна липса на съобразителност, го попитах защо.
— Защото ти трябва непрекъснато да бъдеш надзираван от възрастен, Джейми — каза той, като продължаваше да се смее. Преценката му много скоро се оказа вярна.
Невинаги съм бил мързеливец. До десети клас в училище учех здраво. После получих прозрение, само че в обратна посока. Казвам в обратна посока, защото повечето прозрения водят до положителни промени в живота, а моето имаше отрицателен ефект. Поне така казаха родителите ми.
В гимназията открих, че мога да уча упорито и да получа 6, или да се поотпусна и да получа 6 минус. В Нотр Дам отпускането продължи, но и оценките се понижиха. С основен предмет английски език, аз доста често пропусках задължителното четене и участието ми в клас съвсем не беше образцово, но успявах да изкарвам петици. Много, много петици. Бях напълно доволен от тези оценки, въпреки че родителите ми отново не споделяха задоволството ми. След дипломирането ми американската армия ми даде неограничени възможности да усъвършенствам техниката си на „нулево усилие“.