Подобно на първоначалното обучение в Пфайзер, в началния курс за офицери искаха само 80% успеваемост на изпит. В края на курса се връчваха почетни грамоти, но нямаше никакви други основателни причини да се старая за повече от минимума. Тестовете бяха върху изучавания в клас материал, често подсказан от инструктора, с потропване с крак и намигване:
— Това може да го има на изпита.
Преподавателите ми от началния курс бяха притеснени от липсата на усилия от моя страна и ме подтикваха да се възползвам от „способностите и талантите си“. Защо да го правя? — чудех се. Имам предвид, че когато се справяш добре в армията, ти дават „по-хубава“ работа, но тяхната и моята представа за хубаво тотално се разминаваха. В армията по-хубавите работни места означаваха и по-голям риск да бъдеш окалян или застрелян. Благодарение на слабото си представяне, бях определен за едно от най-лошите (разбирайте: най-ненадеждните) места за служба в цялата армия — Камп Зама, Япония. Нямаше по неармейско съществуване в армията от моето. Ставал съм мръсен не заради това, че съм влязъл в окоп, а заради това, че съм ритнал топката в пясъчен трап. Никога не оставахме на работа след пет часа. Поне аз.
Първият път, когато свърнах с белия си шевролет Лумина по път 1–80 и се отправих към Чикаго в три часа в петък, по някаква неизвестна причина се почувствах малко виновен. За около десет секунди. После си помислих: Тази работа е върхът!
Както обикновено, приятелите ми вече бяха стигнали преди мен до това заключение.
Около три седмици след началото на търговската ми кариера, ми се обади един съкурсник от обучението. Вечен късметлия по прякор Кмета, той веднъж бе отговорил на въпроса ми „Какво правиш?“ с „Познаваш ме — винаги съм добре“. Ако трябваше да се намери светлина в тунела, Мат беше винаги готов да го направи. Поговорихме си няколко минути преди той да ми забие едно словесно кроше:
— Работиш ли? — попита той с източния си диалект.
Мили боже! Той знае, че спя до късно! Очаквах Брус всеки момент да почука на вратата ми и да поиска ключовете от Лумината.
— Ъ-ъ-ъ… за какво намекваш, човече? — гласът ми заглъхна по начина, по който бе заглъхнал, когато в седми клас баща ми ме попита дали съм пушил цигари с деветокласниците на автобусната спирка.
— Стига, пич, никой не работи! — отвърна като готино момче Мат и ми прозвуча точно като гореспоменатите деветокласници, които в началото ме насърчаваха само да си дръпна от цигарата. — Цялата минала седмица не съм работил — добави той.
Това ме обърка.
— Как успя да излезеш за пет дни в отпуск, като работим едва от три седмици?
— Не съм бил в отпуск, човече.
— Да не си бил болен?
Мат се засмя:
— Не, не бях. Просто не ми се работеше.
Започнах да се успокоявам.
— Ей така не си работил един-два дни?
Мат започваше да се изнервя:
— Не, не съм работил през всичките пет дни.
Това ми дойде в повече.
— Не си ходил на работа пет дни? — Той се засмя, за да потвърди. — Как… как… се покри?
Жена му щеше да го убие, ако разбереше за забежките му.
— Е, добре, ставам всяка сутрин, вземам душ и си изяждам закуската както всеки ден, а после целувам съпругата си за довиждане и излизам.
— А след това какво?
Мат се позахили:
— После отивам във фитнеса, упражнявам се няколко часа, изпускам парата и т.н.
— Да, но…
— После си купувам вестник и си изяждам обяда, преди да се срещна с един-двама приятели. Ей, пич, ако има нещо, което искаш да гледаш, питай; изгледал съм всички филми тази седмица.
Все още имаше нещо, което не вдявах.
— Как се покри от службата? Имам предвид, как ще им покажеш, че правиш посещения, разнасяш мостри и всичко останало?
Ново подхилване.
— Забравих, че си нов във фармацевтичните продажби — каза той с глас, преливащ от снизхождение.
Мат бе фармацевтичен дистрибутор от доста време и явно бе научил един-два трика.
— Просто следващата седмица трябва да си скъсам задника от работа и да се срещна с куп доктори. Или пък да помоля някоя медицинска сестра да се подпише вместо доктора. Постоянно го правят. Нали?
Побъбрихме си още няколко минути, но не обърнах особено внимание на разговора. Главата ми преливаше от възможности. Мат ми бе отворил очите за неподозиран свят на мързел и измама, и веднъж отхапал от ябълката, просто си умирах да се кача на първата Лумина, излизаща от Рая.