Изначално бдителен да не отворя кутията на Пандора, накрая реших да проверя колко надълбоко бях затънал в онова, в което се бях забъркал.
— Какво правиш, шефе? — меко попитах аз.
Брус обезоръжаващо вдигна рамене:
— А, просто нещо, което научих от друг мениджър. Едно от достойнствата на новата система за гласова поща е, че всеки може да натисне няколко бутона и да маркира съобщенията си, така че когато получателите ги прослушат, системата изпраща на подателя съобщение, с което го информира кога са го направили. (Имайте предвид, че през 1995 година гласовата поща не беше толкова разпространена, колкото е сега.) Сега я използвам, за да разбера кога всеки от вас си е прослушал съобщенията.
Безстрастното му лице не разкриваше нищо. Единият ми клепач започна да потрепва.
— От колко време го правиш?
Брус се усмихна като горд баща:
— За първи ден! — ентусиазирано каза той. — Твоето прослушване в 6:30 е най-ранното! Всеки ден ли е така?
Не само, че не бях загазил, но и бях похвален! Като се опитвах да остана равнодушен, отговорих:
— Е, обикновено е малко по-късно, но днес не отидох да тичам.
Брус одобрително кимна, а аз се поизправих в Лумината, стоплен от нарастващото доверие на моя шеф. Би трябвало да се прекръстя, че избегнах бурята.
Първото нещо, което направих, щом оставих Брус онази вечер, беше да изпратя гласово съобщение на всичките си приятели.
— Могат да разберат кога прослушваме съобщенията си! Проверяват ни!
За първи път знаех нещо, което те не знаеха.
— Мамка му, Райди! — беше отговорът на деня, а заради навременното и съобразително докладване за дейността на врага ми бяха обещани стотици безплатни бири. Отдавнашните навици бяха моментално променени и агентите в национален мащаб нагласиха будилниците си за 7 сутринта, давайки си достатъчно време да се събудят, да прочистят съня от гласовете си и да отговорят на неминуемите съобщения на мениджърите си. След което, безопасно и без да чувстват вина, щяха да се върнат в леглата си.
След като бях неутрализирал едно от мощните оръжия на Злия мениджърски арсенал, прекарах следващите два месеца в предизвикано от съня море от посредственост. Обаче по време на разговор с двама дистрибутори ветерани на Пфайзер се разрази буря, която разби лодката ми.
Докато вървях през един заснежен болничен паркинг във Форт Уейн, забелязах Том и Пат да стоят във фоайето. Имаха общо десет години опит в Пфайзер и за краткия ми престой в компанията вече ми бяха давали блестящи съвети. Винаги бях отворен към нещата, които предлагаха, и в този случай те отново не ме разочароваха.
— Хей, нали знаеш за гласовата поща? — попита Пат.
Най-после имах шанс да демонстрирам, че не съм вчерашен.
— Всичко знам — казах, като продължих с подробностите.
— Не става въпрос за това — отговори Пат и завъртя очи към Том.
Пат изцяло привлече вниманието ми.
— Казвам, че могат да проследят обаждането.
— Да проследят кое обаждане? — попитах аз, а косъмчетата на врата ми настръхнаха.
— Твоето обаждане в системата! — отговори Том, споделяйки нетърпението на Пат.
— Как го правят? — гласът ми се бе повишил с няколко октави.
— Не питай мен, човече. Не знам — каза Пат. — Знам само, че няма никакво значение как го правят, а че могат да го направят.
Преглъщане.
През останалата част от деня умът ми бе погълнат от вероятността в Пфайзер да са наясно с трика ми за проверка на гласовата поща от леглото. Още по-лошото бе, че с намаляването на страха ми да бъда разкрит и увеличаването на мързела ми, бях започнал да се обаждам на гласовата поща от вкъщи през деня, след някоя дрямка, преди шоуто на Опра и така нататък. Е, свърши се. Онази вечер, докато изпращах на приятелите си съобщение, за да ги информирам за новостите, ми мина през ума една мисъл: Трябва ли въобще да вписваш една компания в автобиографията си, ако са те уволнили от нея?
Следващата сутрин в 7:15 ме завари не сгушен в топлото легло, а да си правя гаргара и да пея „до, ре, ми“, полагайки усилия да пооправя гласа си. Треперех в колата, докато карах към бензиностанцията, намираща се на около три километра от дома ми. Целта беше да използвам монетния телефон в бензиностанцията, за да проверя гласовата си поща. Докато бях изложен на ледения вятър осъзнах, че ми предстои дълга зима.