За трите години в армията бях свикнал с щедрите „позволения“, т.е. с квотата полагаем отпуск. Всеки военен, независимо дали е генерал с пет звезди или редник новобранец, имаше трийсет дни платен годишен отпуск. Въпреки че това включваше уикендите (личният състав на армията на практика е на 24-часово повикване седем дни в седмицата), пак оставаше доста свободно време. Представете си колко бях шокиран, когато ме информираха, че служителите на Пфайзер с по-малко от пет години стаж, получаваха само две седмици отпуск годишно. Изправен пред семейна и служебна криза, аз реших, че Пфайзер ми дължи още свободно време като удобно пропусках всички дни, които вече бях използвал без знанието на Брус.
Ето как с брат ми се озовахме пред една от известните лондонски червени телефонни кабини в петъчната вечер от пътуването ми. Знаех, че часовата разлика с Индиана е шест часа и чаках да стане 7:30 вечерта, за да осъществя трансатлантическо обаждане до гласовата поща на Пфайзер. Патрик и аз имахме среща с родителите си, за да ходим на някакво представление, но разполагах с достатъчно време да проверя съобщенията си и да оставя моето. След като напусках в телефона доста британски монети, аз се свързах и чух:
— Имате седем гласови съобщения.
За нещастие се налагаше да прослушам всяко едно от тях, тъй като Брус обичаше находчиво да крие изненади в по-дългите си съобщения, за да разбере кои хора от неговия район наистина ги прослушват целите. Например насред мърморенето относно увеличаването на дневния брой на търговските посещения той небрежно подмяташе:
— Всеки, който ме потърси на гласовата поща до пет часа днес, утре може да се почерпи с един обяд.
На дистрибуторите, които не се обадеха до определеното време, вечерта Брус им се обаждаше вкъщи, за да иска обяснение за тяхната неизпълнителност. Като имах предвид, че нямаше да съм си вкъщи, за да отговоря на това позвъняване, нито на което и да е през следващите три дни, трябваше да съм сигурен, че не ме очакват изненади. Докато наблюдавах как деветнайсетгодишният ми брат, който изглеждаше като типичен американски колежанин с никога непраната си бейзболна шапка, чиято идеално оформена козирка бе нахлупена ниско над очите, прави самоубийствени жестове, за да изрази отегчението си, докато стои пред кабината, прослушах седемте, този път лишени от изненади съобщения. Веднага след това започнах да записвам за Брус съобщение с Разказ за възражения. Трийсет секунди по-късно чух силно бибипкане, сякаш камион за боклук се движеше назад. Надзърнах през вратата, за да идентифицирам източника на дразнещия звук, но не видях никакви превозни средства. Патрик въпросително ме изгледа, а аз продължих да говоря по телефона, притиснал слушалката до ухото си и разперил ръцете си във въпрос „Какъв е този шум“. (Винаги бдителен за сигурността си, не исках да предизвиквам пространните догадки на Брус, че е разговарял с някого от външен телефон.) Той вдигна рамене: „Какъв шум?“
Тогава ми просветна — бибипкането идваше от телефона! Парите свършваха! Паникьосан, започнах да говоря по-бързо и трескаво и да правя с ръце знаци на Патрик да приготви още монети. Усетил сериозността на ситуацията, той пъхна ръката си в джоба и я извади пълна с… боклуци: ключове, носни кърпички — употребявани и неупотребявани, смачкани банкноти и най-после монети. Докато продължавах да говоря на фона на непрестанното бибипкане, което ставаше все по-силно с намаляването на парите, придърпах брат си в кабината, за да пусне необходимия кредит. Несръчно боравейки с монетите като в някой филм на ужасите, в който жертвата се опитва да напъха ключовете в бравата, докато убиецът се приближава, Патрик постигна съотношение успех/провал 1:1, достатъчно добро да се запази връзката, но недостатъчно, за да спре бибипкането. Нямах нито време, нито избор, затова си поех дълбоко дъх и изкрещях:
— Съжалявам за този камион, Брус! Кара на задна вече цяла вечност!
Натиснах бутона #, въведох номера на гласовата поща на Брус и изпратих съобщението. Докато с брат ми тичахме към една стоянка за таксита, той ме уведоми: