В края на благородната си мисия, тръгнал към работата си, която, бях убеден, включваше тормоз на невинни кученца, обичният ми баща отмяташе завивките ми. И разбира се, оставяше включено осветлението в спалнята ми. През онзи месец научих много за способността си да спя, треперейки и със силно присвити очи.
Но мъчението не свършваше дотук. Той звънеше от офиса си вкъщи, знаейки, че телефонът е достатъчно близо, за да ме дразни, и достатъчно далече, за да не мога да го вдигна, без да стана от леглото. Във всеки друг американски дом един телефонен секретар би ограничил страданията ми, но не и в дома на Райди. Поддържайки ревностно позицията си на пълно пренебрегване на технологичните постижения, ние бяхме единственото семейство в квартала без кабелна телевизия, видео, или пък система за видео игри. Родителите ми не притежаваха чак такива ултрамодерни джаджи. Резултатът бе, че телефонът ни с шайба звънеше толкова дълго, колкото Лорд Вейдър пожелаеше.
В една такава забавна сутрин започна кариерата ми във фармацевтичните продажби.
Изтормозен вече от няколко подобни „прозвънявания“, аз най-после станах и се заклатушках към банята. Щом спрях кранчето на чешмата, телефонът отново зазвъня. Спринтирах към него, обзет от удоволствието да покажа на баща си, че съм станал преди обяд. Вдигнах след осмото прозвъняване.
— Ало? — Гласът ми прозвуча така, сякаш току-що се бях събудил след дълга пиянска нощ. Какво съвпадение.
Мъж, който не беше баща ми, каза:
— Тъкмо помислих, че няма никой, а и секретарят не се включи.
— Наистина ли? Колко странно! — взех човека за някой, който прави продажби по телефона, и не виждах причина да спестя сарказма си. — Мога ли да попитам кой се обажда?
Човекът прочисти гърлото си смутено:
— Разбира се. Съжалявам, първо трябваше да ви се представя — Джон Драйър от „Орион Рикрутърс“. Опитвам се да се свържа с Джейми Райди.
Леко се стегнах:
— Аз съм.
Преди да тръгна от Япония, бях изпратил автобиографията си в „Орион Рикрутърс“ — фирма, специализирана в наемането на младши офицери.
— Чудесно! Получихме автобиографията ви и трябва да кажа, че според този документ сте забележителна личност. Мога ли да ви попитам какво мислите за работа в областта на фармацевтичните продажби?
Въпреки че все още нямах идея какво искам да работя, продажбите не влизаха в сметките ми. Нямах нищо против търговските представители — просто винаги бях мислил за тях като за нисички, подли чичковци, които се опитват да ти пробутат нещо, от което не се нуждаеш.
— Ами, нямам мнение — казах аз монотонно. Господин Драйър не се смути.
— А какво бихте казали за стартова заплата от 40 000 долара плюс бонуси, служебна кола и лаптоп?
Четирийсет хиляди долара? През последната си година като лейтенант бях изкарал трийсет и една хиляди. Четирийсет хиляди са много пари за младеж на двайсет и пет, който стои по боксерки на един метър от детската си стая. Смених отношението.
— Фармацевтични продажби? Стори ми се, че казахте козметични продажби — спрях и поклатих глава. — Фармацевтичните продажби наистина ме интересуват, Джон.
Хванал рибата на въдицата, мистър Драйър продължи:
— Чудесно! Името на компанията е Пфайзер. Сигурен съм, че сте чували за нея.
Не бях. За човек, който си търси работа, знаех удивително малко за света на бизнеса. Като изключим Майкрософт, Ай Би Ем и Абот Лабс, почти не бях чувал за други компании. Единствената причина да зная нещичко за Абот беше, че те най-изненадващо бяха наели един приятел от колежа, който почти през цялото време беше на академичен изпитателен срок и две седмици преди интервюто все още нямаше шофьорска книжка.
— Ъ-ъ-ъ… ами всъщност не съм… Истината е, че не съм добре запознат с фармацевтичната индустрия. Как го казахте, Ф-а-й-з…?
Ако в този момент и на това място Джон бе приключил разговора, Пфайзер щяха да имат голям късмет.
— Не, не. П-ф-а-й-з-е-р. Вярвайте ми, Пфайзер е една от най-добрите компании в страната и трябва да сте поласкан, че са ви избрали за интервю.
— О, поласкан съм, Джон.
Бях така поласкан от честта, че докато си повтарях със зяпнала уста „Четирийсет хиляди долара!“, пропуснах следващите няколко неща, които той каза. Имах и някои въпроси, все от рода на защо такава известна компания би наела човек, който в гимназията едва не остана на поправка по химия и който няма никакъв опит в продажбите, но ги запазих за себе си.